— Отлагахме прекалено дълго.
Тя се изправи несигурно, спъна се и едва не падна. В следващия миг той се озова до нея и я прегърна, придържайки я.
— Ти беше прав — щом го искахме, трябваше да го направим веднага. Обаче… — Тя му позволи да я прегърне по-силно. — Аз обичам встъпленията. Исках да се разходим по брега, да ти демонстрирам банския си, който не е никакъв бански…
Усмихна се леко.
— Обзалагам се, че ще са в безсъзнание още известно време — каза Сам.
Фран се ококори и отвърна:
— Да, прав си.
Тя се отскубна от него и се затича към вратата. Отвори я и изчезна в коридора.
— В нашата стая! — извика тя. — Побързай!
Зарадван, Сам я последва. Беше толкова забавно, той се затресе от смях. Пред него момичето се изкачваше по стълбичката към нейното ниво на землянката. Той я догони пред вратата на тяхната стая и я прегърна. Двамата се катурнаха през прага и се затъркаляха, кикотейки се, през металния под, към срещуположната стена.
„Все пак ние победихме“ — мислеше си той, докато сръчно разкопчаваше сутиена й, копчетата на ризата й и ципа на полата, и сваляше подобните й на чехли обувки с бързи движения. Ръцете му бяха навсякъде по тялото й и тя въздъхна, този път не от умора.
— По-добре да заключа вратата. — Той се изправи, отиде бързо до вратата, затвори я и я заключи. През това време Фран се доразсъблече.
— Ела тук — подкани го тя. — Не стой така.
Тя беше натрупала набързо дрехите на купчина, а обувките й стояха най-отгоре като две преспапиета.
Сам се върна при нея и ловките й, умели пръсти пробягаха по тялото му, а очите й започнаха да искрят и той изпита огромна наслада.
И това се случваше точно тук, в тяхното мрачно жилище, на Марс. По-рано бяха успявали, благодарение на стария, единствено възможен начин — чрез наркотика, който получаваха от нелегални наркопласьори. Кен-Ди беше направил това възможно, те продължаваха да се нуждаят от него. И нямаше начин да се освободят.
„А ние и не искаме да се освободим — помисли си Сам, докато бедрата на Фран се притискаха към голото му тяло, а той проучваше с длан плоския й, треперещ корем. — Даже напротив. Всеки път взимаме малко по-голяма доза от предишната.“
4.
В приемната на Болницата за ветерани „Джеймс Ридъл“ на База III на Ганимед Лео Бълеро наведе своето скъпо, ръчно изработено бомбе към момичето с официална бяла униформа и каза:
— Тук съм, за да се видя с един пациент, мистър Елдън Трент.
— Съжалявам, сър… — започна момичето, но той я прекъсна:
— Кажете му, че Лео Бълеро е тук. Разбрахте ли? Лео Бълеро.
Погледна към регистъра до ръката й и видя номера на стаята на Елдрич. Когато момичето се обърна към комуникационния пулт, той тръгна по коридора, в посока на същата тази стая. „По дяволите чакането — помисли си той. — Изминах милиони мили и смятам да видя този мъж или това нещо, каквото и да е.“
На вратата го спря войник с униформата на ООН, въоръжен с пушка. Беше много млад мъж с ясни, студени очи като на момичето в приемната. Очи, които категорично казваха „не“, дори на него.
— Добре — промърмори Лео. — Всичко ми е ясно. Но ако той знаеше кой е тук, щеше да нареди да ме пуснете в стаята.
Зад гърба му се разнесе рязък женски глас, и когато го чу, Лео потрепна.
— Как разбрахте, че баща ми е тук, мистър Бълеро?
Той се обърна и видя набита жена на около трийсет и пет години. Тя го разглеждаше внимателно и той си помисли: „Това е Зоя Елдрич. Трябваше да се досетя. Доста често се появява в светските хроники на домашните вестници.“
Към тях се приближи служител на ООН.
— Мис Елдрич, ако желаете, можем да изгоним мистър Бълеро от сградата. От вас зависи.
Той се усмихна любезно и Лео веднага го позна — това беше Франк Сантина, ръководителят на Юридическия отдел на ООН и началник на Нед Ларк. Черноокият, напрегнат и енергичен Сантина бързо премести поглед от Лео към Зоя Елдрич, очаквайки отговор.
— Не — отвърна Зоя Елдрич най-накрая. — Или поне не сега. Не и докато не разбера как е открил, че татко е тук. Не е можел да го знае. Нали, мистър Бълеро?
— Вероятно се е възползвал от услугите на някой от своите прогнозиращи модата ясновидци — промърмори Сантина. — Така ли е, мистър Бълеро?
Лео кимна неохотно.
— Разбирате ли, мис Елдрич — обясни Сантина, — човек като Бълеро може да си купи всичко, каквото пожелае, включително и хора със способности от всякакъв вид. Така че ние го очаквахме. — Той посочи двамата униформени охранители пред стаята на Палмър Елдрич. — Ето защо тук денонощно има двама от нашите хора. Това се опитах да ви обясня.
— Има ли някакъв начин да поговоря с Елдрич по работа? — попита Лео. — Ето защо дойдох тук — нямам предвид нищо незаконно. Мисля, че всички вие сте се побъркали или се опитвате да скриете нещо. Може би съвестта ви не е чиста?
Той ги изгледа, но те не реагираха по никакъв начин на думите му.
— Наистина ли вътре е Палмър Елдрич? — попита той. — Обзалагам се, че не е.
Отново не получи отговор. Никой от тях не се хвана на въдицата.
— Уморен съм — каза той. — Пътувах дълго, за да дойда тук. По дяволите, искам да хапна нещо, после да отида в стаята си в хотела, да спя десет часа и да забравя за всичко това.
Той се обърна и си тръгна с наперена походка.
Нито Сантина, нито мис Елдрич се опитаха да го спрат. Разочарован, той продължи да върви, опитвайки се да потисне възмущението си.
Очевидно щеше да се наложи да се добере до Палмър Елдрич чрез някой посредник. „Може би Феликс Блау и частната му полиция ще успеят да проникнат тук? — помисли си той. — Струва си да опитам.“
Обаче се чувстваше толкова потиснат, че за него вече всичко бе изгубило смисъл. Запита се защо да не постъпи както беше казал — да хапне, после да си отпочине и засега да забрави за Палмър Елдрич? „Да ги вземат дяволите всичките — помисли си, докато излизаше от болницата и тръгна по тротоара, за да си спре такси. — Тази негова дъщеря! Изглежда яка, а и с тази къса подстрижка и без грим, прилича на лесбийка. Пфу!“
Намери си такси и скоро летеше, потънал в размисли.
След малко използва видеофона на колата и се свърза с Феликс на Земята.
— Радвам се, че ми се обади — каза Феликс Блау веднага след като видя кой го търси. — В Бостън при странни обстоятелства се е появила някаква организация. Сякаш се е изградила изцяло само за една нощ, включително…
— С какво се занимават?
— Подготвят се да изкарат нещо на пазара. Вече са задействали цялата рекламна машина, включително три рекламни сателита, подобни на твоите — един около Марс, друг около Йо и трети около Титан. Говори се, че възнамеряват да пуснат на пазара стока, която ще се конкурира пряко с твоите Пърки Пат-макети. Ще се казва „Кони-къщички“. — Той леко се усмихна. — Хитро, нали?
— А чува ли се нещо за… знаеш какво — попита Лео. — Допълнение.
— Няма информация за това. Ако допуснем, че съществува такова допълнение, то вероятно се разпространява извън законните търговски канали. Има ли някаква полза от макетите без… „допълнение“?
