Трите стигми на Палмър Елдрич

— За съжаление вие сте все още съвсем здрав, мистър Майерсън — отвърна куфарчето. — Можете да понесете стрес с големина десет фройда. Съжалявам. Но все още разполагаме с няколко дни — едва сме започнали.

Рони Фюгейт влезе в спалнята, взе бельото си и започна да се облича.

— Помисли си само — изрече тя замислено. — Ако те мобилизират, мистър Майерсън, и ако те изпратят в колониите… Може би ще получа твоята работа.

Тя се усмихна, показвайки великолепните си равни зъби.

Това беше мрачна перспектива и способностите му на ясновидец не можеха да му помогнат — резултатът беше неясен заради безупречния баланс на везните на причинно-следствените връзки.

— Не можеш да се справиш с моята работа — каза той. — Ти не можа да се справиш с нея дори в Народен Китай, където ситуацията беше относително проста от гледна точка на разпределението на вероятностите.

Но рано или късно тя щеше да успее — той лесно можеше да предвиди това. Беше млада и много талантлива. Единственото, от което се нуждаеше, за да го настигне — а той беше най-добрият в занаята — бяха няколко години практика. Сега той осъзна съвсем ясно в каква ситуация бе попаднал. Имаше голям шанс да го мобилизират, а дори и това да не се случеше, Рони Фюгейт спокойно можеше да го измести от престижното му положение, до което се бе изкачвал стъпало по стъпало цели тринайсет години.

Решението му в тази неприятна ситуация да се озове в едно легло с нея беше странно. Той се чудеше как е успял да стигне до него.

Наведе се над куфарчето и каза тихо на доктор Смайл:

— Искам да ми кажеш защо, по дяволите, защо при всичките ми неприятности реших да…

— Аз мога да ти отговоря — обади се Рони Фюгейт от спалнята. Сега тя беше облечена с изпънат светъл пуловер и го закопчаваше пред огледалото на тоалетната си масичка. — Ти ми го обясни снощи, след като беше изпил пет бърбъна със сода. Каза ми… — Тя направи пауза, а очите й проблеснаха. — Звучи грубо, но това, което ми каза, беше: „Ако не можеш да ги победиш, съюзи се с тях“. Само че глаголът, който използва, неудобно ми е, че трябва да ти го кажа, не беше „съюзи се“.

— Хъм… — каза Барни и отиде в кухнята, за да си сипе чаша кафе. Все пак не беше далече от Ню Йорк. Очевидно, ако мис Фюгейт беше колега, служител на „П. П. Макети“, тя ползваше служебен транспорт до работата си. Можеше да пътува дотам заедно с нея. Очарователно. Чудеше се дали техният работодател Лео Бълеро би одобрил това, ако знаеше. Имаше ли компанията официално становище за сексуалните връзки между служителите си? Защото тя имаше становище почти по всички останали въпроси… Въпреки че как би могъл човек, който прекарва цялото си време из плажовете в курортите на Антарктида или в немските клиники за Е-терапия, да намери време да измисли правила, обхващащи всички сфери на живота?

„Някой ден — каза си Барни, — аз ще живея като Лео Бълеро, вместо да стоя на 180 градусовата2 жега в Ню Йорк…“

Подът под краката му започна да вибрира — охладителната система на сградата се беше включила. Денят започваше.

През кухненския прозорец се виждаше как горещото, враждебно слънце се подава зад съседните кооперации. Той затвори очи. Предстоеше още един горещ ден, вероятно дванайсета степен по скалата на Вагнер. Не беше нужно човек да е ясновидец, за да го предвиди.

В мизерната многоетажна кооперация номер 492 в предградията на Мерилин Монро, щата Ню Джърси, Ричард Хнат закусваше апатично, докато преглеждаше с нещо повече от апатия данните за метеорологичните аномалии от предния ден в домашния си вестник3.

Най-големият ледник, Ол’ Скинтоп, през последното денонощие беше отстъпил на 4,62 грабела. А температурата по обед беше надвишила температурата от предишния ден с 1,40 вагнера. При това влажността на въздуха, предизвикана от изпаренията в океана, се беше увеличила до 16 селкирка. Ставаше все по-горещо и по-влажно. Докъде ли щеше да стигне великото шествие на природата? Хнат отмести вестника встрани и взе писмата, които му бяха донесли преди разсъмване — вече бе минало доста време откакто пощальоните бяха спрели да излизат навън денем…

Първата сметка, която видя, беше за охлаждането на апартамента. Дължеше на кооперация 492 точно десет и половина кожи4 за последния месец — с три четвърти повече, отколкото за април. „Някой ден — помисли си той, — ще стане толкова горещо, че нищо няма да може да спаси това място от разтапяне“. Спомни си за деня, в който грамофонните плочи от колекцията му се бяха разтопили, образувайки монолитна маса. Това беше през 2004 година и стана заради временна повреда в охладителната мрежа на сградата. Сега имаше само ленти от железен окис — те не се разтапяха. През онзи ден всички папагали и венериански птици в сградата бяха измрели. А костенурката на съседите му се бе сварила в собствената си черупка. Разбира се, това беше станало през деня и всички — или поне мъжете — бяха на работа. Съпругите им обаче, се бяха струпали на най-долния подземен етаж, мислейки (той си спомни как Емили му беше казала това), че фаталният момент най-накрая е дошъл. Не след век, както беше прогнозирал Калифорнийският технологичен институт, а сега. Разбира се, прогнозите не бяха погрешни — просто се бе скъсал захранващ кабел. Службата по поддръжката на Ню Йорк веднага изпрати роботи-механици, които отстраниха повредата.

Съпругата му, облечена в синия си работен гащеризон, седеше във всекидневната и старателно нанасяше глазура върху предмет от неизпечена глина. Езикът й се подаваше, а очите й бяха блеснали… Тя движеше четката умело и той вече можеше да види, че резултатът ще бъде добър. Видът на работещата Емили го подсети за не особено приятната задача, която му предстоеше днес.

— Може би не трябва да бързаме да се обръщаме към него — изрече той раздразнено.

Без да поглежда към него, Емили отвърна:

— Никога няма да можем да му покажем по-хубави произведения от тези, с които разполагаме в момента.

— А ако каже „не“?

— Ще продължим да се борим. Какво очакваш — да се предадем, само защото бившият ми съпруг не може да предскаже — или не иска да предскаже — колко успешни ще бъдат тези нови произведения на изкуството на пазара?

— Ти го познаваш, а аз — не — каза Ричард Хнат. — Не е отмъстителен, нали? Не изпитва никаква злоба?

И всъщност какво основание имаше бившият съпруг на Емили да изпитва злоба? Никой не му бе направил нищо лошо, или поне така твърдеше Емили.

Странно беше постоянно да слуша за Барни Майерсън и никога да не го е виждал, никога да не е имал директен контакт с този човек. Но това положение беше пред своя край, защото той имаше среща с него в девет тази сутрин в офиса на „П. П. Макети“. Разбира се, беше възможно и Майерсън да е враждебно настроен. Възможно беше само да хвърли бегъл поглед към колекцията от керамични съдове и да откаже да се занимава с думите: „Не, «П. П. Макети» изобщо не се интересува от тези предмети. Повярвайте на способностите ми на ясновидец, таланта ми да прогнозирам модата и дарбата ми.“ И в този случай Ричард Хнат щеше да си излезе навън, с колекцията керамични съдове в ръце и без да има никакво друго място, където да отиде.

Той погледна през прозореца и видя с отвращение, че навън вече е станало прекалено горещо, за да може да издържи човек. Движещите се тротоари бяха опустели — всички се бяха изпокрили. Часът беше осем и половина и вече бе време да тръгва. Той отиде при шкафа до антрето и взе енергийния си шлем и задължителния охлаждащ генератор — по закон всеки, който излезеше навън през деня, беше длъжен да ги носи на гърба си от сутрин до вечер.

— Довиждане — каза той на жена си, спирайки се до входната врата.

— Довиждане и успех.

Тя се задълбочи още повече върху гланцирането и Ричард веднага разбра, че по този начин Емили иска да му покаже колко е напрегната — не можеше да се откъсне дори за миг от работата. Той отвори вратата и