отколкото си мислим; също както и считам, че наблюдателността на твърде малките деца се отличава с голяма точност и яснота. Дори бих казал, че повечето възрастни, забележителни в това отношение, по- скоро са развили тази си способност, отколкото да са я придобили впоследствие; а съм и забелязал, че у такива хора има известна свежест, благост и способност да се радват, които също така им са наследство от детството.
Боя се, че твърде много се отклоних, но то ме кара да отбележа, че градя заключенията си отчасти върху спомените си за самия мен; и ако от този разказ проличи, че съм бил дете с голяма наблюдателност или че като възрастен мъж имам много ясни спомени за детството си, то бездруго признавам, че притежавам и двете тези качества.
Повтарям, когато отправям поглед назад към далечните дни на детството си, първите обекти, които изпъкват и се отделят от мъглявия сбор на всички други неща, са майка ми и Пеготи. Да видим какво друго си спомням.
Като от облак изскача къщата ни — спомням си я не като нещо ново, а съвсем познато. На приземния етаж е Пеготината кухня, с врата към задния двор. В средата му има къщичка за гълъби на един дървен стълб, без гълъби в нея; голяма кучешка колиба в един ъгъл, без никакво куче; и множество домашни птици, които ми изглеждат страшно високи, когато се разхождат застрашително насам-нататък. Има един петел, който се качва на едно колче да кукурига и докато го наблюдавам през кухненския прозорец, той ми обръща особено внимание; толкова е свиреп, че ме кара да потрепервам. Нощем сънувам гъските, които се клатушкат подире ми с източени напред шии, когато се случи да мина покрай тях зад страничната порта. По същия начин един възрастен мъж, заобиколен от зверове, може да сънува лъвове.
Ето дългия коридор — колко е безкраен, — който води от Пеготината кухня до входната врата. От едната му страна е тъмният килер, край който вечер се минава тичешком, тъй като не знам какво може да има между бурканите, гърнетата и старите чаени кутии, когато вътре няма никой със свещ в ръка, да пропуща навън дъхащия на мухъл въздух, в който са смесени миризмите на сапун, туршия, пипер, свещи и кафе. А ето и двете гостни стаи, тази, в която стоим вечер майка ми, аз и Пеготи — тъй като Пеготи е истински наш другар, когато е привършила работата си и сме сами, — както и по-хубавата приемна, в която седим в неделен ден; по-пищно наредена, но не така удобна. За мен тя има печален изглед, понеже Пеготи ми бе разправила — не знам кога, но трябва да е било преди векове — за погребението на баща ми и за това, как гостите седели там с черните си дрехи. Една неделна вечер майка ми чете в нея на Пеготи и на мен как Лазар възкръснал от мъртвите. И аз така се изплашвам, че след това се принуждават да ме вдигнат от леглото и да ми покажат от прозореца на спалнята тихите гробища, в които умрелите си лежат кротко в гробовете под лъчите на тъжната луна.
Не познавам нищо дори и наполовина така зелено като тревата в това гробище, нито и наполовина така сенчесто като дърветата му; нито пък така безмълвно като надгробните му камъни. Когато рано сутрин коленича на малкото си креватче в стаята на майка си и поглеждам към него, виждам овцете да пасат там; виждам и червената светлина, струеща се върху слънчевия часовник, и си мисля дали слънчевият часовник е доволен, че пак ще може да показва времето?
Ето и черковната ни скамейка. Колко е високо облегалото й! До нея има прозорец, от който се вижда къщата ни, и Пеготи често поглежда към нея през време на утринната служба, тъй като обича да проверява дали не я нападат разбойници и дали не се е подпалила. Но макар погледът й да скита насам-нататък, тя се сърди, когато моят върши същото, и смръщено ми сочи с очи, че трябва да гледам свещеника. Но не мога непрестанно да го гледам — познавам го и без това бяло нещо върху му, пък и се страхувам, че може да се зачуди защо го гледам така втренчено и да прекъсне службата, за да ме запита — и какво ще кажа тогава? Ужасно е да се зяпа, но все трябва да се прави нещо. Поглеждам към майка си, но тя се прави, че не ме вижда. Поглеждам към едно момче на пътечката между скамейките, а то ми се криви. Поглеждам към струещата през отворената врата слънчева светлина и виждам една заблудена овца — не искам да кажа грешник, а просто овца, — която се двоуми дали да влезе в черквата. Чувствувам, че ако я гледам малко по-дълго, може би ще се изкуша да кажа нещо на висок глас; а какво ще стане тогава с мене? Поглеждам към възпоменателните плочи на стената и се мъча да мисля за мистър Боджърс, покойник от енорията, и за това, какви трябва да са били чувствата на мисис Боджърс, когато мистър Боджърс е трябвало да понася горчивото изпитание и лекарите са били безсилни. Чудя се дали са повикали мистър Чилип и дали и неговото присъствие е било напразно; и ако е било така, дали той обича да му се напомня това всяка седмица. От мистър Чилип, в неделно облекло, погледът ми се плъзга към амвона; и си мисля колко удобно би било да се играе там и какъв замък би станало от него, ако някое друго момче се качи по стълбата да го напада; и колко хубаво ще е да хвърлям по него кадифената възглавничка с пискюлите. След време очите ми постепенно се затварят. В горещината чувам как свещеникът пее някаква приспивна песен, сетне вече нищо не чувам, докато падам с трясък от мястото си и Пеготи ме извежда навън По-скоро мъртъв, отколкото жив.
А сега виждам външната страна на къщата ни, с решетъчните прозорци на спалнята ни, отворени, за да влиза вътре сладостно ухаещият въздух, както и раздърпаните стари гарванови гнезда, все още люлеещи се по брястовете в дъното на предната градина. Сега съм в задната градина — отвъд двора с празната къщичка за гълъби и празната кучешка колибка, — същинско свърталище на пеперуди, както си го спомням, с високата ограда, портата и големия катанец. Плодовете там са по-зрели и по-сочни от плодовете в която и да било друга градина. Майка ми бере от тях в една кошница, докато аз стоя отстрани, втурвам се страхливо да си откъсна от френското грозде и се мъча да давам вид, че не съм се помръднал. Задухва силен вятър и лятото си отива сякаш в миг. В зимния полумрак играем и танцуваме в гостната. Когато майка ми си почива задъхана в голямото кресло, аз я наблюдавам как завива светлите си къдри около пръстите си, изправя кръста си и никой по-добре от мен не знае как тя обича да изглежда така добре и как се гордее, че е тъй хубава.
Това е едно от най-ранните ми възпоменания. То, както и усещането, че и двамата малко се страхуваме от Пеготи и се подчиняваме за повечето неща на нейната воля, бяха измежду първите впечатления — ако могат така да се нарекат, — които някога съм извлякъл от видяното наоколо ми.
Една вечер Пеготи и аз седяхме сами край огъня в гостната. Аз й четях нещо за крокодилите. Трябва да не съм чел достатъчно ясно или пък навярно тя, клетата, не бе много внимавала, защото си спомням, че след четенето ми у нея остана мъглявото впечатление, че крокодилите са някакъв вид растение. Бях изморен от четенето и умирах за сън. Но тъй като ми бе позволено, като някакво голямо благоволение, да седя буден, докато майка ми се върнеше от посещението си у едни съседи, по-скоро бих умрял на поста си (разбира се), отколкото да си легна. Бях стигнал до този стадий на сънливост, при който ми се струваше, че Пеготи се надува и става страшно едра. Държах клепачите си отворени с двата палеца и усърдно я наблюдавах, докато тя седеше и работеше нещо. Гледах малкото парче восъчна свещ, която тя пазеше за конеца си — колко старо ми изглеждаше то, така набръчкано цялото! — гледах малката къщичка със сламен покрив, в която живееше шивашкият метър, работната й кутия с хлъзгащ се капак, върху който беше нарисувана (с розов купол) катедралата „Сейнт Пол“, гледах я самата нея и си мислех, че е прекрасна. Така много ми се спеше, че ако само за миг престанех да гледам някъде, знаех, че с мен ще бъде свършено.
— Пеготи — казах внезапно, — била ли си някога омъжвана?
— Боже мой, мистър Дейви — отвърна Пеготи, — как ви хрумна тая мисъл?
Тя отговори така стреснато, че съвсем се разбудих. Сетне спря да работи и ме погледна, като държеше иглата си изтеглена до цялата дължина на конеца.
— Но била ли си някога омъжвана, Пеготи? — повторих аз. — Ти си такава хубава жена, нали?
Смятах красотата й за различна от тази на майка си, считах я за прекрасен пример на хубавица от друга категория. В по-хубавата гостна имаше червено кадифено столче за крака, върху което майка ми бе нарисувала букет цветя. Платът на това столче и Пеготината кожа ми се струваха, че са от една и съща материя. Столчето беше гладко, а Пеготи беше грапава, но това нямаше никакво значение.
— Дейви, аз хубава? — каза Пеготи. — Боже мой, разбира се, че не, миличък! Но какво ви е накарало да мислите за омъжване?
— Не зная! Човек не може да се омъжи за няколко души едновременно, нали, Пеготи?
— Разбира се, че не — отвърна Пеготи решително.
— Но ако се омъжиш за някого и той умре, тогава можеш да се омъжиш за другиго, нали, Пеготи?
— Би могъл, ако искаш каза Пеготи. — Това е въпрос на мнение.
