Хорейшо я погледна изпълнен с радост и младата дама се изчерви.
— Да, мнението ми… — започна мистър Бартън.
— Знам какво ще кажете — прекъсна го Молдъртън, решил да не дава повече възможности на своя родственик — и не съм съгласен с вас.
— Как така! — запита смаяният бакалин.
— Съжалявам, че мнението ми по въпроса не съвпада с вашето — каза домакинът така уверено, сякаш наистина се противопоставяше на някакво становище, което другият е изказал, — но не мога да се съглася с нещо, което според мене е чудовищно със своята неуместност.
— Но аз щях да кажа…
— Не можете да ме убедите — каза Молдъртън с упорита непреклонност. — Никога.
— Аз също — каза мистър Фредерик, който последва атаката на баща си — не мога да се съглася напълно с мнението на мистър Спаркинс.
— Как! — възкликна Хорейшо, който ставаше все по-метафизичен и все повече се разпалваше, като забеляза, че женската страна на семейството го слуша с възторжено изумление. — Как! Следствието резултат ли е от причината и причината предшественик ли е на следствието?
— Там е работата — каза Фламуел.
— Разбира се — съгласи се мистър Молдъртън.
— Защото, ако следствието е резултат от причината и причината наистина предхожда следствието, според мен вие грешите — добави Хорейшо.
— Определено — каза ласкателят Фламуел.
— Поне доколкото аз разбирам, това трябва да е правилното и логическо заключение? — каза Спаркинс с въпросителен тон.
— Без съмнение — припя отново Фламуел. — Това решава въпроса.
— Да, може би е така — съгласи се мистър Фредерик. — Преди не ми беше ясно.
„На мене и сега не ми е ясно — помисли си бакалинът, — но може би така трябва да бъде.“
— Какъв изумителен ум има той! — прошепна на дъщерите си мисис Молдъртън, когато тръгнаха към гостната.
— О, той е просто очарователен! — казаха едновременно двете госпожици. — Говори като оракул. Той трябва добре да е запознат с живота.
Когато мъжете останаха сами, настъпи мълчание, по време на което всички имаха много задълбочен вид, сякаш бяха погълнати от сериозността на предишния разговор. Фламуел, който си беше наумил да разбере кой и какъв е този мистър Хорейшо Спаркинс, в края на краищата наруши пръв тишината.
— Извинете, сър — каза този изтъкнат човек, — ако не се лъжа, вие следвате право? И аз самият някога мислех да предприема това, в същност доста съм близък с някои от светилата в тази изключителна професия.
— Н-не — каза Хорейшо с известно колебание, — не съвсем!
— Но отдавна се движите сред копринените тоги, или греша? — запита почтително Фламуел.
— Почти през целия си живот — отвърна Спаркинс.
По този начин мистър Фламуел изясни за себе си въпроса. Той беше млад джентълмен, който се готвеше да стане адвокат.
— Не бих желал да ставам юрист — проговори за първи път Том и изгледа всички на масата, за да види дали някой ще обърне внимание на думите му.
Никой не му отговори.
— Не желая да нося перука. — Том се престраши да отбележи още нещо.
— Том, много те моля да не ставаш смешен — каза баща му. — Ако обичаш, внимавай и се поучавай от това, което другите казват, и престани да правиш постоянно тези нелепи изказвания.
— Добре, татко — отвърна клетият Том, който, откакто беше помолил за още едно парче говеждо в пет часа и петнадесет минути, не беше проронвал и дума, а сега беше вече осем.
— Ей, Том — каза добродушният му вуйчо, — не се измъчвай! Аз съм съгласен с теб. И аз не бих искал да нося перука, по-скоро ще си сложа престилка.
Мистър Молдъртън се закашля жестоко. Мистър Барнън продължи:
— Защото, ако човек се срамува от работата си…
Кашлицата се усили още повече и не спря, докато разтревоженият й причинител не изгуби нишката на мисълта си.
— Мистър Спаркинс — поде отново атаката Фламуел, — познавате ли се случайно с мистър Делафонтен от Бедфорд Скуеър?
— Разменяли сме си картички, а след това съм имал възможност да му оказвам някои услуги — отвърна Хорейшо, като леко поруменя, несъмнено защото го бяха поставили в положение да направи подобно признание.
— Голямо щастие е, че ви се е удала възможност да направите услуга на такъв велик човек — каза Фламуел с дълбоко уважение.
— Не зная кой е — прошепна доверително той в ухото на мистър Молдъртън, докато следваха Хорейшо на път за гостната. — Твърде добре се вижда обаче, че е от юридическите среди и че е някой много важен и с изключително големи връзки.
— Без съмнение, без съмнение — отвърна приятелят му.
Останалата част на вечерта премина много мило. Мистър Молдъртън, освободен от страховете си, понеже мистър Бартън потъна в дълбок сън, беше неимоверно любезен и снизходителен. Мис Тереза изсвири „Падението на Париж“, и то изключително професионално, както отбеляза мистър Спаркинс, и те двамата, подпомогнати от мистър Фредерик, изпълниха немалко дуети, тъй като бяха направили приятното откритие, че гласовете им хармонират съвършено добре. В същност всички пееха първата партия, а Хорейшо, който малко страдаше от липса на музикален слух, не познаваше дори и една нота, но въпреки всичко се забавляваха много добре и вече минаваше полунощ, когато мистър Спаркинс изяви желание да оседлаят и доведат жребеца му, с което всички се съгласиха при единственото условие, че той ще повтори визитата си на следващата неделя.
— А може би мистър Спаркинс ще дойде с нас утре вечер? — предложи мисис Молдъртън. — Мистър Молдъртън възнамерява да заведе момичетата на пантомима.
Мистър Спаркинс се поклони и обеща да ги посети в ложа 48 по време на представлението.
— … За сутринта ще ви освободим — каза палаво мис Тереза, — защото мама ще ни води по магазините. Зная, че мъжете не могат да понасят такова нещо.
Мистър Спаркинс се поклони още веднъж и каза, че това би му доставило удоволствие, но сутринта щял да бъде зает с важна делова работа. Фламуел погледна многозначително Молдъртън и прошепна:
— Съдебната сесия!
В дванадесет часа на другия ден „екипажът“ чакаше готов пред вратата на Оук Лодж, за да откара мисис Молдъртън и дъщерите й на заплануваната експедиция. Щяха да обядват и да се преоблекат за театъра у едни свои познати. Те първо оставиха там багажите си, след което се отправиха да пазаруват в „Джоунс“, „Спръгинс“ и „Смитс“ на Тотнъм Корт Роуд, а после и в „Редмейнс“ на Бонд Стрийт, откъдето се понесоха към най-затънтените магазинчета. Младите госпожици разсейваха досадата си от пътуването, като превъзнасяха мистър Хорейшо Спаркинс, упрекваха майка си, че ги кара да бият толкова път само за да спестят някакъв си шилинг, и се питаха дали изобщо някога ще стигнат до целта си. Накрая спряха пред едно мръсно на вид магазинче за платове, чиято витрина беше отрупана с всевъзможни стоки и реклами. Имаше раздути като от воднянка седмици с микроскопични три фартинга в ъгъла, „почти незабележими с невъоръжено око“; триста и петдесет хиляди дамски боа по шилинг и половин пени парчето; оригинални френски обувки от ярешка кожа по два шилинга и девет пенса чифтът, зелени чадърчета, също толкова евтини, и „всякакъв вид стоки — според думите на собственика, а той сигурно знаеше най-добре — с петдесет процента намаление“.
— Божичко! Мамо, къде ни доведе! — каза мис Тереза. — Какво би казал мистър Спаркинс, ако ни види!
— Да, наистина! — каза мис Мариан, ужасена от тази мисъл.
— Моля, заповядайте. Какво ще желаете най-напред? — запита раболепният церемониалмайстор на
