Уилям Дийл
27
На четиримата души,
които обичат този остров толкова много,
колкото и аз:
Покойният велик Боби Бърд,
моята дъщеря Темпъл,
Марк Воон,
и завинаги, на Вирджиния.
„Миналото е пролог към настоящето.“
ПЪРВА КНИГА
„Съдбата води желаещите и влачи нежелаещите.“
1.
Приличаше на ужасно привидение — фантастичен урод, смесица между човешко и полуживотинско. Това оскърбление на човешкия род, покрито с белези, задъхано и с див поглед, бе сякаш потвърждение, че не всички неща в природата са идеални и че дори Господ в безграничната си свобода може да допусне чудовищен гаф.
Лицето му бе оплетено в мрежа от червени изпъкнали белези; лявото му око бе вечно полузатворено. Носът — смачкана буца с плоски ноздри, изпъкваше върху мъртвешки бледото лице като свинска зурла. Дебелите устни разкриваха изкривени, изпочупени зъби, които стърчаха така, сякаш след пророчески размисъл са били напъхани във венците наслуки. Косата — светла сплъстена грива, падаше от двете страни на лицето, сякаш за да подчертае неговите аномалии.
Тялото също не бе избегнало разрухата. Той бе нисък — едва метър и петдесет. Извити от прегърбения гръбнак, раменете притискаха врата и стояха постоянно повдигнати; единият му крак бе обърнат навътре и изкривен така, че той вървеше на една страна със странно накуцване.
Всяка пора и сухожилие на това измъчено създание бяха пропити с горест и омраза.
Здравото му око намекваше за разгневената душа, затворена в тази саката клетка от кожа и кости — страшна, сива, искряща орбита, неспособна да скрие безспирната ненавист към човешките същества, които в редките случаи, когато го бяха виждали, така се отвращаваха от ужасните му деформации, че в ужас извръщаха очи.
Само ръцете му се бяха спасили от проклятието на гените, които го бяха моделирали в човешка развалина. Бяха мускулести и силни, а пръстите дълги, изразителни и дори деликатни. И тъй като тяхната красота сякаш му напомняше какъв би могъл да бъде, той ги държеше пъхнати под мишниците, което правеше странната му походка още по-страшна.
Същински хищник, той се появяваше само след здрач да тършува за храна и да открадне малкото пари, които му бяха необходими.
И да убива.
Загърнат в дълго тъмнозелено палто, чиято качулка прикриваше лицето му, той се прокрадваше в сенките, отбягвайки полицията и кафявите униформи, и търсеше жертви. Яростта му бе толкова голяма, че той дебнеше само най-красивите и невинни на вид жени и когато ги намираше, ги убиваше и обезобразяваше телата им с касапски нож, сякаш отмъщаваше на съдбата за това, което бе направила с него.
До тази пролет — пролетта на 1932 година, бе заклал повече от двайсет жени. Върлуваше вече трета година.
Берлинската полиция бе безпомощна пред този чудовищен убиец, който сякаш се стопяваше в сенките на града. Не оставаха никакви следи. Нищо не отличаваше неговите убийства освен младостта и красотата на жертвите му.
На всички, които четяха вестници или слушаха радио, той бе известен като Der Nacht Hund, Нощното куче.
Der Nacht Hund дебнеше в тъмните сенки на три метра над мрачната, неясно осветена алея, която се виеше между градската болница и моргата в Берлин и завършваше малко по-нататък при автобусната спирка на Гелдерщрасе. Беше се притиснал към стената, качен на тръбите, които я опасваха.
Чакаше да излязат последните от нощната смяна. Докторите, стажантите и сестрите се разотиваха и си приказваха, докато се качваха в колите си или вървяха по алеята към автобуса.
Минаха петнайсет минути. Вече няколко нощи той бе наблюдавал алеята, кацнал в сенките — търсеше най-красивата от сестрите и чакаше момента, когато тя непредпазливо ще тръгне по алеята.
Der Nacht Hund бе безкрайно търпелив.
Две сестри излязоха от служебната врата на болницата и спряха за минутка под ярките светлини на входа за спешни случаи. Едната бе ниска и пълна, другата — висока и слаба, с дълги конски черти.
Високата напусна осветеното място, запали цигара, дръпна и я подаде на другата. Двете жени се кикотеха игриво, докато си подаваха цигарата, нащрек да не ги хване някой доктор или старша сестра. На жените бе забранено да пушат на територията на болницата; хванеха ли ги, и двете щяха да бъдат строго наказани. След малко двете сестри тръгнаха по алеята.
Убиецът не понасяше жени, които пушат. Според него пушенето бе отвратителен навик, присъщ само на мъжете.
Излезе още една сестра — млада, едва двайсетгодишна, с ангелско лице, което излъчваше невинност и учудване. Обучаваше се само от няколко седмици. Огледа се и извика:
— Ана? Софи? Никакъв отговор.
Младата жена внимателно доближи началото на алеята, наведе се и се взря в тъмните й дълбини. На петдесетина метра алеята завиваше. Жената видя дългите сенки на двете си приятелки, които уличните лампи на автобусната спирка хвърляха върху тухлената стена, и дочу приглушения им смях.
Вдигна яката си и забърза след тях.
Дългото палто леко изпърха, когато изродът скочи зад жертвата си, и тя понечи да се обърне.
Зърна разкривените му черти, но преди да успее да извика, той й запуши устата и я бутна към стената. Очите й изскочиха от ужас. Нападателят я удари по слепоочието с юмрук — силен удар, който я хвърли в безсъзнание. Жената изхълца, коленете й се подгънаха и тя политна назад, а той я хвана и ловко я набута в някаква врата.
Не се чуваше никакъв звук. Алеята изведнъж бе опустяла.
— Стоп!
Режисьорът се надигна от брезентовия стол и заръкопляска.
— Wunderbar, wunderbar. — И закрачи към полумрака на алеята. — От това ще им настръхне косата.
Жената — почти момиче, пристъпи на площадката с въздишка.
— Чудесно, мила — изгука режисьорът и я целуна по бузата.
Бе слаб, фин мъж с изискани обноски.
— Благодаря, Фриц — каза тя, искрено зарадвана от похвалата.
