— Поеми самолета — обърна се той към Тим.
— Разбрано — отвърна младият човек и ръцете му машинално се пренесоха върху вилката на самолетното кормило.
От Контрол на въздухоплаването отново запращя гласът на диспечера:
— Девятка „Чарли Жулиет“, намалете височината на 1200. Поддържайте насочването.
— Разбрано, Чикаго — каза Тим. — Девятка „Чарли Жулиет“ слиза от 2400 на 1200.
В това време Карни промени честотата, за да се свърже с базата. Тим го погледна въпросително.
— Ще се обадя в Компанията — обясни той. След като метна по този начин Толбът, Карни помоли да го свържат с домашния му телефон. Докато чакаше, на двамата им се наложи да преминат през пълния вариант на полусвързани, неразбираеми за обикновения човек брътвежи, предшестващи всяко кацане.
— Положение на елероните за кацане… двадесет градуса.
— Двадесет, двадесет, зелено — отвърна Карни.
— Проверка на скоростта.
— Сто и осемдесет възла2.
Докато Тим говореше в микрофона си: „Чикаго, девятка «Чарли Жулиет» намалява височината; от пет към четири“ — Карни чу как телефона в къщата му в Манхатан иззвъня; намираше се на седемстотин мили от вкъщи.
Хайде, Пърси. Вдигни слушалката! Къде си?
Моля те…
От Контрола на въздушния трафик пак се обадиха:
— Девятка „Чарли Жулиет“, намалете скоростта си до едно, осем, нула. Давам ви кулата. Добър вечер.
— Разбрано, Чикаго. Едно, осем, нула възла. Добър вечер.
Три иззвънявания.
— Къде, по дяволите, е отишла? Какво става? Стомахът му се втвърди още повече.
Перката на турбодвигателя запя, но със стържещ, метален глас. Хидравликите изстенаха. В слушалката на Карни запращяха смущения.
— Задкрилки тридесет. Спуснете колесника.
— Задкрилки тридесет, тридесет, зелено. Колесника спуснат. Три пъти зелено.
И после, най-накрая — в слушалката му нещо остро изпука. Гласът на жена му каза:
— Ало?
Той високо се изсмя, видимо облекчен. После започна да говори, но преди да успее да каже и една дума, самолетът силно се разтърси. Трусът беше толкова силен и из основи, че за частичка от секундата мощта на експлозията изтръгна телефонната гарнитура от ушите му и захвърли мъжете в кабината върху контролното табло. Около тях засвяткаха искри, засвистяха отломъци.
Зашеметен, Карни инстинктивно сграбчи вилката на самолетното кормило, която вече не му се подчиняваше; направи го с лявата ръка — дясна вече нямаше. Обърна се към Тим точно в момента, в който кървавото му, цялото в парцали тяло изчезна през зейналата дупка от едната страна на кабината.
— О, Боже! Не, не!…
После цялата кабина се отчупи от разпадащия се самолет и се издигна във въздуха, оставяйки зад себе си тялото, крилете и двигателите на ЛИР-а, погълнати от огромно кълбо съскащ, пушечен огън.
— О, Пърси — прошепна той. — Пърси… — Макар вече да не съществуваше микрофон, в който да го каже.
Втора глава
Големи като астероиди, жълтеникави като кости.
Зрънцата пясък грееха върху компютърния екран. Мъжът се беше надвесил напред с приведен врат. Очите му гледаха в различни посоки — от голямата концентрация, не поради някакъв дефект в зрението.
Някъде отдалече долетя гръм. Небето в ранната утрин беше зеленикаво-жълто, всеки момент се очакваше да се разрази буря. Това беше най-дъждовната пролет в аналите на метеорологията.
Зрънца пясък…
— Увеличи — заповяда той и изображението на екрана послушно удвои размерите си.
Странно, помисли си той.
— Курсорът надолу… стоп.
Отново се наведе напред, напрегна очите си, изучавайки екрана.
„Пясъкът“, помисли си Линкълн Райм, „е радостта на криминалиста“. Той беше съставен от изключително ситни скални частички, понякога примесени с други материали, с размери от 0,5 до 2 милиметра (по- големите от това минаваха към групата на чакъла, по-малките — към фини наноси). Полепваше по дрехите на престъпника като боя и услужливо изскачаше по местопрестъпления и скривалища, за да свърже убития с убиеца му. Една такава дребна песъчинка можеше доста точно да посочи местата, които е посещавал заподозреният. Мътните непрозрачни песъчинки означаваха, че той е бил в пустинята. Бистрите песъчинки пък — на плажа. Амфиболеният3 пясък означаваше Канада. Обсидиановият — Хаваите. Кварцовият и непрозрачният вулканичен — Нова Англия. Гладкият сив магнетит — западната част на Големите Езера.
Но откъде беше точно този пясък, Райм нямаше и най-малка представа. Голяма част от пясъка в района на Ню Йорк беше съставен от кварц и фелдшпат. Със скални примеси от провлака Лонг Айлънд. прашен от бреговете на Атлантика и кален от река Хъдсън. Този обаче беше бял, блестящ, с остри ръбчета и смесен с микроскопични червени сферички. И какви бяха тези пръстени, откъде се бяха взели? Бели каменни пръстени, прилични на микроскопски срезове на калмари. Никога не беше виждал нещо подобно.
Тази загадка държа Райм буден до четири часа сутринта. Току-що беше изпратил проба от пясъка на свой колега в криминалната лаборатория на ФБР във Вашингтон. Направи го с голяма неохота — Линкълн Райм не обичаше някой друг да отговаря на собствените му въпроси.
От външната страна на прозореца, до който беше леглото му, нещо се раздвижи. Той погледна навън. Съседите му — два неголеми ястреба скиталци — току-що се бяха събудили и се готвеха да отидат на лов. Пазете се гълъби, мислено ги предупреди Райм. После килна на една страна главата си и изропта: „Проклятие!“. Нямаше предвид оказалите се безполезни доказателства от това, че скоро щяха да го прекъснат.
Откъм стълбите беше чул нетърпеливи стъпки. Том отиде да отвори вратата и да посрещне гостите, а Райм не желаеше да се среща с никого. Погледна ядосан към коридора.
— О, не сега, за Бога!
Те не го чуха, разбира се, но дори да го бяха чули, не биха се спрели. Бяха двама…
Единият огромен. Другият не. Почукаха припряно на отворената врата и влязоха.
— Линкълн. Райм изръмжа.
Лон Селито беше първокласен инспектор от нюйоркската полиция, човекът отговорен за тежките стъпки. Следваше го по-младият и по-елегантен негов колега и партньор Джери Банкс, прекалено стилен в свинско-светлия си костюм на фини каренца. Беше намокрил с вода близнатия си нагоре кичур и го беше напръскал с лак за коса. Райм дори успя да надуши мириса на пропан, изобутан и винилацетат. Въпреки положените усилия обаче чаровното връхче все още стърчеше право нагоре като островърха кула.
Едрият пълен мъж огледа внимателно огромната спалня на втория етаж — мерките й бяха може би шест на шест. Стените бяха голи, без нито една картина.
— Какво липсва, Линк? Има нещо.
— Нищо.
— О, да, сетих се — чисто е, няма ги боклуците — каза Банкс, после изведнъж млъкна. Загря, че току- що бе направил поредната си faux pas4.
— Разбира се, че е чисто — обади се Том, безупречен в току-що изгладените си светлокафяви широки панталони, бяла риза и вратовръзка на цветя. Райм я намираше безсмислено претрупана, макар самият той да я беше платил и изпратил с препоръчана поща на човека. Помощникът на Райм живееше вече няколко
