нима Луис не знаеше, че сеньора Хорн е работила в лагера за болни от петнист тиф на Рикардо монаха? Не?… Карамба!… Смайването на маркиза бе тъй силно, щото не знаеше как да почне. Като се поокопити малко, той разправи всичко подробно, И така, Рикардо монахът (господ да успокои душата му) по заповед на ордена си организирал лагер за болни от петнист тиф в Пеня Ронда. В тоя лагер постъпила като доброволка и сеньора Хорн. Революцията избухнала и заварила лагера тъкмо през най-силното развитие на епидемията. Какъв ужас! … Не се знаело дали Рикардо е умрял от петнист тиф, или е бил застрелян от червените. На всеки случай героичната сеньора намира сили у себе си, дори след тия изпитания, да дойде в Мадрид и да помага чрез посолството на други нещастници. Да, това е подвиг! … И в чест на подвига маркизът изпи още една чаша коняк. Докато вълните на красноречието му звънтяха над масата, Луис нервно палеше цигарите една от друга, а Фани смъртнобледа и мълчалива, гледаше втренчено пред себе си. Сега той съпоставяше напрегнато думите й: „Много важно е да зная истината“, с уплахата й при първото им виждане и със спомена за Рикардо. Но той едва си спомняше за Рикардо. Той дори не знаеше как е изглеждал като възрастен, защото не го бе виждал възрастен. Толкова години го отделяха от спомена за най-малкия му брат! Но какво общо имаше Фани с Рикардо? Защо бе отишла в лагера при Пеня Ронда? Въпросите един след друг почнаха да изскачат в съзнанието му, да се преплитат, да си противоречат…
А маркизът на Tope Бермеха продължаваше да пие и да говори с онова неуморимо, цветисто, идалговско красноречие, което четиридесет години бе упражнявал по аристократични клубове, по монархични събрания и стрелбища за гълъби. Като свърши с похвалите за Фани, той се залови със своя драг Луизито: намекна неопределено за дребните грешки в младостта и побърза да изтъкне сегашните му качества на зрял и съвършен идалго.
— Обществото те чака — произнесе той тържествено. — Обществото иска да те види! Още един Ередиа трябва да блесне върху небосклона на възродена Испания! …
И на края. можеше да се заключи, че обществото щеше да загине, ако Луис не благоволеше да се появи в него.
Като изяде още един рак и изпи приблизително цяла бутилка коняк, маркизът на Tope Бермеха стана най-после да си върви и да разнесе новината за познанството на своя скъп Луизито с най-m,eu,dikdjd от всички сеньори в света. Барът бе почти празен. Луис плати сметката. На славния и беден идалго се удаваше да хапне и пийне така само когато плащаха роднини.
— Сега сме без маски!… — каза Луис на Фани, когато седнаха в ресторанта.
Напълно — глухо потвърди тя.
— Човек би казал, че се срамуваме от произхода си. което не е вярно. Срамуваме се само от себе си.
— Аз не се срамувам даже от себе си — каза тя.
— Не бива да говориш така! Това значи да затвориш вратата към живота.
— Аз съм я затворила вече.
— Очаквах да помислиш, преди да кажеш това. Не съзнаваш ли, че те обичам?
— Ти не трябва да ме обичаш!
Тя задържа вилицата си и го погледна с упрек, сякаш той вършеше нещо осъдително срещу себе си, като я обичаше. От очите й лъхаше хладина и пустота на мъртво същество. Оживлението, което показа в Елрадо, бе изчезнало от тях.
— Значи, да се разминем? Всеки да продължи пътя си? Така ли?
— Тъй ще бъде най-добре.
— Кога трябва да се махна от тебе? — попита той горчиво.
— О! … Ти си като децата! — отвърна тя и в погледа й пак светна мек изумруден блясък, кокетството и радостта на ухажвана жена. — Аз съвсем не желая да се махнеш от мене.
— Тогава защо да се разминем?
— Защото няма какво да ти дам. Аз съм мъртва. Аз съм жена без тяло. Нима можеш да обичаш жена без ТЯЛО?
— Но ти ме обичаш… Ти ще се върнеш към живота.
— Не. Аз не те обичам… поне по тоя начин, по който би могъл да очакваш. И не зная дали е възможно да се върна към живота… да прекъсна инжекциите. Видя какво стана оная нощ. Мисля, че е късно.
Лицето й продължаваше да бъде все тъй бледо и в резигнацията, с която говореше, имаше някакво мъртвешко спокойствие.
— Не зная дали ме разбираш.
— Утре ще почнем лекуването — каза той решително.
А тя отвърна:
— Ще бъде безполезно. Опитвала съм толкова пъти.
Келнерът носеше ястията, до които двамата едва се докосваха, и после оскърбено прибираше чиниите. Защо тази двойка от испанец и англичанка, най-изисканата в целия хотел, не харесваше менюто? И келнерът отиде да направи бележка на готвача. А Луис и Фани впиваха погледите си един в друг с горчивото съжаление на хора, които се бяха срещнали твърде късно.
— Значи, ти познаваш Рикардо? — попита той след дълго мълчание.
— Да — отговори тя.
И бузите й потрепереха.
— Аз пък едва си спомням за него. Когато заминах, беше дете. Едно съвсем особено, набожно дете… Нямам представа как е изглеждал като възрастен.
— По външност той приличаше на тебе — каза тя с дрезгав глас.
— Какъв беше характерът му?
— Непреклонен и жесток.
— Но вероятно снизходителен към себе си!
— Той бе неумолим и към себе си.
Фани конвулсивно стисна юмруците си и дишането й се ускори, сякаш някаква ръка я бе стиснала за гърлото.
— И ти отиде да работиш при болните от петнист тиф в Пеня Ронда!… Защо направи това?
— За да бъда с него.
— Романтичка! … — произнесе той с усмивка. — Любов ли беше това?
— Не зная.
— Какво стана после?
Лицето на Фани доби цвета на синкав мрамор. Последната капчица кръв бе изчезнала от него. Челюстта й потрепера сякаш от студа на някакъв ужасен спомен. Но тя се овладя веднага.
— Не е необходимо да ми говориш повече за Рикардо — каза Луис.
— Напротив! … Трябва да ти кажа всичко. Но не сега! … Не още!
— Мъртвите изобщо не представляват интерес — заяви Луис непочтително, като свърши беленето на един портокал и го подаде на Фани.
— Вярваш ли в безсмъртието на душата? — попита.
— Не. Трудно мога да се съглася, че готвачът на хотела Алфонс XIII или маркизът на Tope Бермеха грябва да бъдат безсмъртни.
— И аз също — каза Фани с нервен смях. — Но маркизът на Tope Бермеха заслужава да бъде безсмъртен.
Но ти не намираш Защо?
Защото свали маските ни — каза Луис. те пак впиха погледите си един в друг. В очите на Луис светеше надежда, а Фани отново почувствува острата, пронизваща болка на отчаянието. Никога, никога повече отсега тя не бе усещала по-силно пълната си физическа разруха.
Когато свършиха обеда и излязоха от ресторанта, тя се оплака от лека умора. Луис разбра веднага, че това се дължеше на обичайната, постепенно настъпваща депресия на нервите й. Действието на сутрешната инжекция се изчерпваше и сега тя имаше нужда от нова доза морфин.
— Много глупаво е да пием кафе в хола — каза тя. — Предлагам да изпушим по една цигара в моята стая. Имам и бутилка истинско бренди.
— Да, но забранено е на господа да влизат в стаите на дами и обратно — весело забеляза Луис.
