постепенно един още по-сложен, по-опасен и изпълнен с повече пристъпи процес!… Тя почваше да го обича! Тя го обичаше вече! Това бе самата любов, не платонична, не възвишена до саможертвата да се откаже изведнъж от него, за да не смущава чистотата на живота му, а точно такава любов, каквато би се появила у една млада жена, преди наслажденията да уморят сетивата й, преди свежестта й да увехне в славата на блудкавите светски приключения! Колко странно бе това връщане на чувствата й към едно отдавна забравено младежко състояние! Сега Фани съзнаваше, че желаеше еднакво и тялото, и душата му, че бе готова да се мъчи и страда за него, че е способна да обича като всяка друга жена. Но защо усещането за тази любов бе така замайващо, така остро, така наситено покрай свежата радост и с тръпки на пронизваща меланхолия, като погребално биене на камбаните в Севиля след смъртта на някой тореро? Когато автомобилът влезе в Мадрид, прекоси площада на Колумба и пое разкошната „Кастеляна“ между два реда малки дворци с палми и олеандри в градините, Фани се попита внезапно с неспокойния инстинкт на всяка жена дали Ередиа нямаше вече любовница. По асфалта към вилите в Ескориал и Сиера де Гуадарама хвърчеха автомобили, а в тях седяха мургави жени, красиви като екзотични цветя. Може би някоя от тия жени, от тия испанки бе вече негова любовница и Фани идваше късно, твърде късно! Тази мисъл я разстрои изведнъж. Почна да се убеждава сама, че това беше невъзможно, че никоя от тези набожни красавици, които всяка сутрин отиваха с лимузините си на литургия, не би се осмелила да обича отец Ередиа, да го преследва, да застане заради него пред Сандовал.
Фани се успокои малко, когато пристигна в къщи. Банята, кафето и няколко цигари й дадоха възможност да разсъждава без увлечения, да реши след опита със Сандовал какво трябва да прави и какво не. Привечер някой я потърси по телефона. Взе слушалката с досада.
— Къде си цял ден? Какво правиш? — питаше Лесли.
— Бях в Толедо.
— Какво прави там?
— Разглеждах старините.
— Имаше ли поне монаси между тях?
— Доста, с изключение на един.
— Не се отчайвай!… Ще го намериш пак. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Още не.
Фани затвори телефона.
Прекара една безсънна нощ, една топла пролетна испанска нощ с черновиолетово небе, с брилянтни звезди, които трептяха и сякаш шепнеха вечните теми на тази страна за насилието и революциите, за любовта и смъртта, за бога, за душата и за отвъдния живот… Мислеше за отец Ередиа, струваше й се, че той е до нея, че очите и устните му изгарят тялото й.
На другия ден Фани не отиде в „Колехио де Ареналес“. Посещението в резиденцията я научи да действува предпазливо. Удивително беше търпението, с което събра чрез Лесли и Робинзон дребни, но много важни сведения. Така например тя научи, че отец Ередиа преподаваше в колежа гимнастика и хигиена три пъти седмично, в понеделник, сряда и петък, сутрин от 10 до 12 часа, а останалото време работеше в Института по опитна медицина, който се намираше на улица „Алфонс ХИ“. Узна също, че директор на колежа бе многоученият отец Миранда, който владеел двадесет езика, включително староеврейски и японски. От не по-малка полза беше и сведението, че отец Ередиа продължаваше да прави чести пътувания с муле из затънтените планински села, за да събира особено вирулентни щамове от вируса на петнистия тиф. Но най-много я развълнува обстоятелството, че през лятната ваканция с равни парични приноси и труд от монасите Институтът по опитна медицина и Дружината на Христа възнамеряваха да открият в епидемните огнища около Пеня Ронда болница за проучване новата ваксина на отец Ередиа.
Чак след като научи всичко това и размисли върху него добре, Фани посети колежа „Ареналес“. Самото посещение бе тъй добре организирано, щото трудно можеше да събуди подозрение дори у супериора на Толедо. То съвпадаше с церемонията, с която Британският културен институт в Мадрид искаше да връчи множество книги за библиотеката на колежа. Фани присъедини към подаръка пълни събрания от съчиненията на няколко английски класици и така доби моралното право да присъствува на тържеството с Лесли. Отец Миранда беше възхитен от интереса на англичаните да видят как се провеждаха занятията в колежа и постиженията на йезуитската педагогия, а на Лесли хрумна щастливата идея да покани преподавателите на обед у дома си. Нямаше нужда да се добави, че Фани също щеше да присъствува на този обед и да седне от дясната страна на отец Ередиа.
— Искам да те посъветвам само едно… — каза Лесли, преди да тръгнат за колежа, когато всичко бе наредено.
— Кажи! — Да прекратиш приключението навреме.
— Тъкмо когато настъпи най-хубавият момент ли? — попита Фани.
— Веднага след него.
— Защо така?
— Защото никой не се е забавлявал безнаказано в Испания.
— Това личен опит ли е?
— Отчасти да!… За Испания човек трябва да има здрави нерви като археолога на Мериме.
Когато влязоха в хола на колежа, посрещна ги хор от ученици, които пееха английския химн с ужасно произношение, дирижиран от един дълъг и сух отец с плешива глава.
Директорът, отец Миранда, стоеше пред стълбите заедно с неколцина свободни преподаватели, тъй като останалите според скромното желание на англичаните не трябваше да прекъсват занятията си. Фани бе поразена от голямата разлика между Сандовал и директора на „Колехио де Ареналес“. Отец Миранда имаше пълно розово лице и сини очи, които се смееха жизнерадостно. Говореше английски толкова лошо, колкото изобщо го говореха повечето испанци и колкото можеше да се очаква от човек, който владееше още девет или десет други езика. Произнесе приветствена реч, която със своя патос можеше да развълнува дори каменните стъпала и тъкмо поради това не развълнува никого. Лесли отговори с няколко сухи британски любезности и повторно стисна ръцете на директора и преподавателите. Същото направи и Фани. След това цялата група, домакини и гости, се отправи да разглежда трапезариите, спалните и занималните зали, които бяха доста тъмни и задушни. След всяко излизане Лесли и Фани произнасяха по едно: „Wonderfull“, докато отец Миранда повтаряше непрестанно:
— Всичко е скромно! … Много скромно, но хигиенично! Работим, доколкото позволяват средствата ни.
Минаха през капелата на колежа, при което отец Миранда и преподавателите се строполиха внезапно на колене пред полихромната статуя на Богородицата и така останаха около половин минута в пълно мълчание. Дойде ред на класните стаи. Един отец химик запали пред гостите гърмяща смес от водород и кислород за голямо удоволствие на учениците. Следваха други стаи с румкорфови спирали, с гейслерови тръби, с анатомични модели и картини на безполови същества, за да не покварят юношите. Почти всичко, каквото можеше да се побере по масите на класните стаи, бе извадено от кабинетите, за да се покаже нагледността на обучението. Минаха в аудиториите на политехниката, където отци специалисти преподаваха на студентите диференциално смятане, теоретична физика и железобетон. Всичко това беше страшно отегчително. Фани си казваше уверено, че Лесли е човек с голямо търпение и сигурно я обичаше много.
— А спортът, отче? — попита тя невинно, като погледна крадешком часовника си. — Бихме ли могли да видим как е застъпен спортът във вашите училища?
Бе точно средата на часа по гимнастика на Ередиа.
— Спортът е също застъпен у нас — някак смутено обясни отецът, — но по-умерено, отколкото в другите училища. Имаме малък стадион в парка.
— Бихте ли ни доставили удоволствието да го видим, мистър Блеймър?
— Аз също мислех да помоля уважаемия отец за това — каза Лесли.
— Това е голяма чест за нас!… — зарадва се отецът, но в същото време Фани забеляза как смущението в сините му очи нарасна.
— Може би сега никого няма там? — попита тя неспокойно.
— О, не! … Тъкмо сега момчетата се тренират за състезанието с колежа от Саламанка.
— Чудесно!… Ще ги видим, нали? Групата се върна по дългите коридори, мина направо през капелата,
