сянка. Името й стоеше съвсем скромно между имената на другите две болногледачки — Кармен и Долорес. Първата бе мълчалива и набожна, втората изглеждаше малко опърничава, но и двете имаха еднакво честен и работлив вид. На всичко, което Фани им казваше, те отговаряха със „si, senora“ или „no, senora“ и като повдигаха съсредоточено веждите си. Мюрие се превърна в пълновластен управител на болницата. Без да разбира нищо от работата му, Фани съзнаваше, че той има превъзходни качества за това. Камионите се товареха с палатките, походните легла, уредите и медикаментите под негово наблюдение. У него имаше досетливост, с която предвиждаше най-дребните нужди, без да прахосва излишни пари. За да кали нервите й, той заведе Фани няколко пъти в хирургическото отделение на болницата „Свещено Исусово сърце“. Там тя присъствува на операции и между другото видя как зашиваха тялото на едно дете, разкъсано от подземната железница. Една сутрин цялата болница излезе в полето и направи обща репетиция за разгъване и подреждане на палатките. Всичко излезе сполучливо.
И най-после дойде часът, в който трябваше да потеглят за Пеня Ронда, час, който остана свързан в съзнанието на Фани с парлива възбуда, със смътно предчувствие за ужас. Излязоха от Мадрид призори, без да предупредят никого, за да избягнат всякакво официално изпращане и поздравителни речи. Въздухът бе свеж, в градините на Ретиро пееха славеи, ранобудни клисари отключваха вратите на черквите, а по зидовете и дървените огради момчета разлепваха афиши за бой с бикове, за митинги или някоя нова оперета. Внезапно Фани почувствува носталгия към безгрижния, приятния живот, който оставяше, но тази носталгия се удави веднага в радостта, че щеше да види Ередиа. След един час те пътуваха вече из песъчливата Мелета#1, между кактуси, черни скали и голи възвишения, които стърчаха самотно сред изгорялата от слънцето равнина. Човек не можеше да си представи нищо по-тъжно, по-монотонно и по- пронизващо от този пустинен пейзаж й от толкова синьо небе и ярко слънце. От време на време автомобилната колона минаваше покрай купчини от кирпичени къщи, които имаха същия червеникав цвят, както останалата околност. Рояци от полуголи деца тичаха след камионите, викаха и размахваха ръце. Когато спираха някъде, Фани и Мюрие биваха заобикаляни от тия деца, които искаха милостиня и призоваваха свидетелството на всички светии. Към обед горещината почна да става непоносима. Нажеженият въздух трептеше, а контрастът между червеникавите пясъци и синьото небе беше тъй ослепителен, че предизвикваше болки в очите.
Една усамотена посада привлече вниманието им. Спряха колоната. Мюрие слезе от линейката, привлечен от една пожълтяла хартия със знака на Червения кръст, прикрепена върху вратата на посадата. Фани го последва. Върху хартията с едри зловещи букви беше написано:
„Tijo exantemalico“
Така наричат испанците средната част на полуострова.
Мюрие натисна дръжката. Вратата се отвори. Полутъмен вход във вид на тунел водеше към вътрешния двор, постлан с плочи. Фани и Мюрие направиха няколко крачки напред, после изведнъж се спряха. Срещу тях, вероятно привлечена от шума на автомобилите и отварянето на вратата, идеше някаква жена омотана в шал. Тя вървеше бавно, като привидение, върху сухото й набръчкано лице, което имаше пръстен цвят, горяха две блуждаещи трескави очи.
Фани с ужас отстъпи назад, а Мюрие се усмихна.
V
Когато наближиха Пеня Ронда, те забелязаха далеч болницата на отец Ередиа, разположена на няколко километра от градчето. Тя бе много по-голяма от новата, която пристигаше, но палатките й, бяха извънредно вехти и окъсани, правеха жалко впечатление. Фани и Мюрие решиха да се разположат направо, без предварителни обяснения, като избраха една малка полянка на около двеста метра от лагера на иезуитите. Червените кръстове върху колите привлякоха веднага любопитството на двама индивиди в расо. Единият бе висок, с червеникава коса и сини очи, докато другият — жълт, слаб и мургав — приличаше на мишка. Те не закъсняха да попитат новодошлите как са и откъде идат. Мюрие отговори сухо, че идват с разрешение от Мадрид. Монасите се оттеглиха, но единият от тях — по-високият — веднага яхна велосипед и отиде в градчето. След половин час пристигна с мотоциклет един сержант от цивилната гвардия, който намусен провери документите на всички. Очевидно, той бе недоволен от разкарването в жегата и след проверката хвърли враждебен поглед към лагера на йезуитите.
— Монасите ли ви повикаха? — попита Фани, като му предложи чаша анис.
— Да, сеньора!… Те се интересуваха дали имате право да останете тук и едва ли не ви обвиняваха, че сте дошли да се занимавате с шпионаж. Впрочем документите ви са напълно редовни.
— Изглежда, че нашето идване не им е приятно.
— Да, изглежда!… — Сержантът се усмихна презрително и това издаде омразата му срещу йезуитите. — отдавна са монополизирали правото да се грижат за ближния.
Той изпи още една чашка анис, благодари и се метна на мотоциклета си. След като се отдалечи, двамата монаси се присламчиха отново към Фани и Мюрие натоварени, очевидно, с разузнавателна цел, защото почнаха да броят леглата и палатките и да разпитват испанците за това-онова. Те бяха съвсем млади, 01 най-низшата йерархия на ордена, което не им пречеше да проявяват нахалство. Мюрие се готвеше да ги изпъди, но Фани, напротив, реши да използува присъствието им, за да влезе във връзка с Ередиа.
Братко — обърна се тя към по-високия от тях, — ние от болницата на отец Ередиа ли сте? Да, сеньора — отговори монахът. Навярно следвате медицина? Да, сеньора, в Гранада. И колегата ви също? Не. Той е фармацевт.
Изглежда, че занапред ще работим заедно или ще бъдем съседи. Как се казвате? — Брат Доминго. А колегата ви? Брат Гонзало.
А вие как се казвате, сеньора? — звънливо и ясно попита брат Гонзало.
Аз съм мисис Хорн. Бихте ли могли да предупредите отец Ередиа, че желаем да му се представим, В момента отец Ередиа не е тук. Ще се върне довечера — отговори брат Доминго. Замества ли го някой? Да, отец Оливарес.
Тогава съобщете на него. Той ме познава. Кажете му, че искам да го видя.
Монасите се отдалечиха с дълбоки, учтиви поклони. След десетина минути те се върнаха и казаха на Фани, че отец Оливарес не може да я приеме, тъй като бил с молитвите си.
Фани гневно заповяда да се ускори разпъването на палатките. Както и очакваше, Ередиа дойде привечер, когато слънцето залязваше. Дойде сам, без никакво предупреждение и влезе направо в палатката, в която Фани и Мюрие се готвеха да вечерят. Той носеше своето вехто расо и груби обувки, с които тя го бе видяла за пръв път в посадата между Деспеняторос и Авиила. За този миг тя бе чакала ден и нощ! Всичките вълнения, всичките изгарящи надежди и плахо очакване, които бе изпитвала досега, като че изведнъж намериха отдушник в пълната отмалялост, която обхвана тялото й, в пълната неспособност да произнесе каквато и да било дума. Един последен лъч от слънцето падаше през входа на палатката върху главата му и придаваше на гладката му, вчесана назад коса синкавочер метален блясък. Загорялото му лице се усмихваше презрително. И Фани пак почувствува, че, в това лице имаше нещо недействително и призрачно красиво, което го караше да прилича на ангел и демон, което отричаше всяка радост в живота — в своя и в този на другите. Острите му и черни като въглени очи погледнаха Фани с насмешка и сякаш искаха да кажат: „Не те ли предупредих да не идваш? Какво търсиш тук? Какво може да съществува между нас? Защо не се запилееш с приятелите си по плажовете, по игралните казина, по дансингите?“ И пак в ушите на Фани прозвучаха безнадеждно думите, които той бе произнесъл в колежа „Ареналес“: „Вие принадлежите на света, а аз — на ордена си.“
Докато Фани все още не можеше да каже нищо, Мюрие студено почна да прави изявленията си:
— Идвам тук с разрешение на правителството. Избрахме Пеня Ронда, защото отговаря на нашата подготовка и възможности. Правилното функциониране на болницата е напълно осигурено.
Ередиа изслуша всичко с мълчаливо кимане на глава. Той предложи само Фани и Мюрие да отидат в Пеня Брава. Там отдавна имало нужда от болница. Но Мюрие отказа надменно и категорично. Монахът пак кимна с глава. След това, без да възрази нито дума, той бавно тръгна към изхода на палатката. Когато стигна до него, той се обърна към Фани и произнесе внезапно с невъзмутим глас:
— Мисис Хорн! … Може би смъртта и страданието, които ще видите тук, ще ви научат да мислите
