стаята. Знаеше, че след едно денонощие липсата на морфин щеше да я накара да полудее. И след всичко един вътрешен глас му прошепна сурово: „Нека полудее!“…
Излезе от хотела и по „Маркес де Куба“ тръгна към „Гран Виа“ с намерение да седне в „Молпнеро“. Въпреки ранния час и горещината кафенето бе пълно. Поръча коняк и докато леката замаяност на алкохола го облекчаваше от случката, почна разсеяно да наблюдава навалицата. Дори в тая непоносима юлска жега мъжете бяха намерили за необходимо да излязат с колосани яки и ръкавици, докато жените, с екзотични златистомургави лица, с черни коси и ярко боядисани устни, смучеха лениво цитронада и вееха с ветрилата си. Луис неволно съпостави яркостта, както и спокойствието им, с призрачната бледност и истерията на англичанката в хотела. Стори му се, че тази жена би изпъквала между испанките като стоманен кинжал сред куп от пъстри безобидни ветрила. Сега той изпитваше към нея тревожна смес от любопитство, отвращение и гризене на съвестта. Мъчеше се да определи какво точно би могло да я тикне тъй безнадеждно към порока: снобизмът, безделието или нещо друго, което в тоя миг вземаше облика на мрачна тайна. Какво щеше да прави тя без морфин? Луис можеше да предскаже с пълна сигурност, че утре у нея щеше да настъпи припадък — бясно помрачение, което щеше да изплаши мирните обитатели на хотела и да свърши с отвеждането й в клиниката. Знаеше много добре, че в тоя стадий морфинизмът е неизлечим и че единственото, което можеше да се направи, бе да се отдалечават с нови дози лудостта и самоубийството. Трябваше да я потърси пак, да и даде пакета. Въпреки дивия си характер в края на краищата тя щеше да го приеме.
Но докато разсъждаваше така, наред с нейното падение Луис съзна и грозотата на собствения си занаят. Докога щеше да продава отрова на нещастници като нея? Не бе ли всъщност пропаднал като тази жена? Изведнъж го осени мисълта, че съдбата им бе някак обща, че и двамата се намираха в едно и също състояние на пълна невъзможност да се върнат към нормалното съществуване на другите хора. Тя щеше да продължава да взима морфин до пълно разрушение на организма си, както Луис да го продава, да се занимава с тъмни сделки, да води тоя живот на бандит, на човек без дом, без отечество, без нито едно същество, което би могло да го отърве от ужасното чувство на самотност, от приближаващия и леден дъх на старостта. И двамата — всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене — се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст. Пред нея стоеше лудницата, а пред Луис — затвор, нерадостно скитане по света, всекидневната напрегнатост на престъпник и горчивата, неутешителна мъдрост на мизантропията. Разликата между двамата бе само тази, че тя го бе изпреварила. Ако Луис отиваше бавно към меланхолията на безотечественик, към неврастенията на човек, който не съзира никакъв смисъл в съществуването си, тя галопираше стремглаво към лудостта, към самоубийството или смъртта в някоя клиника за душевно болни. Нищо не можеше да забави или предотврати това търкаляне към гибелта у двамата, нищо — нито прохладата на атлантическите плажове, нито катедралите, нито музеите, нито слънцето и лазурното небе на Испания!… Навярно Ескориал и Алхамбра събуждаха у нея същите тръпки на досада, както у Луис. Те бяха едмакво проядени от миналото си или от начина, по който живееха, еднакво пропаднали, еднакво безполезни за себе си и за другите. Единственото, което им оставаше, бе да извървят пътя, по който бяха тръгнали. Никога не можеха да се върнат назад. Не знаеха защо живеят. В тях нямаше нито следа от някаква вяра, от някакъв мироглед, който да подкрепи или утвърди живота им. Те съзнаваха само, че бяха пропуснали нещо в съществуването си, нещо, което трябваше да бъде неговата цел, неговото оправдание, и това ги дравеше пусти, мрачни, жестоки. Да, нямаше никаква разлика между двамата. Само че Луис не търсеше забрава в отровите и все още пазеше грижливо равновесието на нервите си, докато тази жена вече загиваше. Нейната гибел бе тъй близка, тъй неминуема, тъй естествена, както температурата на болен от тифус или редовните революции в Испания. Месеците, седмиците й бяха преброени.
Но какво го интересуваше всичко това? Понякога Луис се гордееше със съзнанието, че животът бе изстискал от сърцето му всякаква сантименталност. Понякога той изпитваше мрачно доволство от своето безстрастие пред най-ужасни драми. Но като разсъждаваше така, той не съзнаваше или съзнаваше едва по-късно, че в такива моменти влагаше, без да иска, неизкоренимата си театрална поза на идалго, тъпото заинатяване на тоя аристократичен атавизъм, който противоречеше на разума и се отказваше да разбере живота и който потискаше човешкия порив на съчувствието. Днешният случай му доказа за лишен път това. Защо го обзе коравосърдечие към тази нещастна и разстроена от морфина жена? Трябваше да не обръща внимание на дъркането й, да разбере, че е болна и ненормална, да не я унижава докрай, да й продаде спасителния прах на една разумна цена. Откъде бликна внезапната му омраза към нея? От това, че го презираше ли? Та коя жертва не би презирала търговеца, който хладнокръвно и съзнателно й продава отровата? А на всичко отгоре тя бе разстроена, нервите й бяха непоправимо разрушени. Но всички тия размишления, докато гълташе коняка, се удавиха постепенно в горчивия смях на мизантропията му. Та нима не друг, а Луис трябваше да се вълнува, да изпитва върху себе си угризенията от порока, от извратеността и истерията на всички пропаднали индивиди, които употребяваха морфин! По дяволите тази жена!
Той повика келнера и плати сметката. След това излезе от кафенето и по „Алкала“ тръгна към „Пасео де Реколетое“. За да си докаже колко малко го засягаше онова, което се бе случило, той почна да тананика един моден португалски шлагер и да заглежда упорито по-хубавичките жени. Повечето бяха облечени в черно. Лицата на младите блестяха като лица на статуи от слонова кост, а косите, устните и тъмните им очи върху кехлибарения фон на кожата образуваха прекрасно съчетание от черно и розово. Имаше нещо мирно и целомъдрено в спокойствието на погледите им, във вървежа и черния цвят на облеклото им. Луис знаеше, че тия жени от средното съсловие, както и благородните девици, някога го отегчаваха и изпълваха с презрение. По традиция семействата им не им даваха достатъчно образование и това ги правеше да изглеждат глупави, каквито всъщност не бяха. Но сега те му се струваха кокетни и мили. Наистина, едва ли съществуват някъде по-почтени жени от испанките. Мина му през ума, че все още не бе късно да намери едно момиче от народа — не благородница, която веднага след сватбата щеше да прояви скритите космополитни пороци на съсловието си, — да се ожени за него и да заживее спокойно в Гранада.
Изведнъж Гранада изплува в съзнанието му такава, каквато я познаваше от детинство: бели къщи с вътрешни дворове, черните кули и дантелените стени на Алхамбра, вечно снежните върхове на Сиера Невада, които изпъкваха с ослепителен блясък върху огнения лазур на андалузкото небе. Представи си религиозните процеси на страстната седмица и тържествените великденски дни, когато баща му отвеждаше цялото семейство на бой с бикове. Всичко това изглеждаше блестящо, цветно и красиво. На арената, посипана с жълт пясък, изскачаха грамадни разярени бикове, които тореадорът Бомбита убиваше с неподражаема вещина. Колко прекрасна, слънчева и жизнерадостна бе в такива дни Гранада!… И когато Бомбита забиваше блестящо шпагата си в сърцето на бика, когато огромното и страшно животно се разтреперваше и рухваше на земята, колко тържествен бе победният марш на тореадорите и колко неудържим възторгът, с който мъжете размахваха и хвърляха широкополите си кордовски шапки, докато жените със зачервени от възбуда лица грациозно люлееха ветрилата си!…
Като вървеше по булеварда и мислеше за Гранада, спомените от детинството един след друг продължаваха да нахлуват в съзнанието му. По онова време той имаше малка братовчедка, която наричаха Мерседес. Като дете Мерседес бе тънка, суха, почти грозничка, но после разцъфтя като портокалов цвят и доби сочната и южна прелест на жените под андалузкото слънце. Луис си спомни как я целуна веднъж и как извърши това светотатство върху девствената буза на девойката не на друго място, а в катедралата, използувайки набожната съсредоточеност на леляда. която я придружаваше. Много години след това Луис узна. че Мерседес е постъпила в един кармелитски манастир и че това постъпване в манастира съвпадаше със заминаването му вън Франция. Франция!… Ах, тогава се появи в живота му Жоржет Кидн, която го завлече във вертепите на Северна Африка и Близкия изток. Крачейки по все още нажежения паваж, Луис почна да мисли за Жоржет Киди и за пияния френски моряк, който я закла в Бейрут. Ударът бе предназначен всъщност за шията на Луис. който отиде да изтръгне любовницата си от ръцете на пияния грубиян. Каква противна и сладостна жена бе всъщност Жоржет Киди! Тя го мамеше и все пак се жертвуваше за него на всяка крачка. Нейната чувственост го подчиняваше тогава със същата неумолимост, с която сега той бе готов да отхвърли от пътя си всяка срещната жена. Той пропъди с досада образа на Жоржет Киди и като стигна паметника на Колумб, обърна се обратно и отново почна да мисли за Мерседес. Той си представи живописно зрялата и вече красота върху фона на черно расо в мраморната галерия на някой андалузки манастир, всред палми, мимози и розмарини. Но после съвсем равнодушно допусна, че тя можеше да има истеричния вид на плесенясала девственица, която приближаващият климактериен период
