Очите му се спряха последователно върху вехтата блуза, избелялата пола и платнените обувки, които бе сложила на бос крак. Тя имаше хармонично тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Изобилната кръв придаваше на кожата й, леко обгорена от слънцето, бакърен оттенък. Тя бе свила доста претенциозно гъстата си черна коса на руло, а орловият нос придаваше на красотата й нотка на осъзната и малко високомерна сериозност. Всичко това му се стори забавно. Той продължаваше да я обижда с учудването в погледа си. У него имаше нещо несъзнателно арогантно. Ала вместо да се разсърди, тя извърна към него лакета си, върху който висеше кошницата, и рече:
— Вземи си.
Ръката й беше силна, мургава и загоряла от слънцето, но с нежна китка, с чисти и равно подрязани нокти.
Той постави книгата в джоба си и взе един грозд.
— Каква е тази книга? — попита тя жадно.
— Една немска книга върху тютюните.
— Отегчително!… Как можеш да четеш такива книги?
— А какво би трябвало да чета?
— Романи!…
— Не, аз не чета никога романи — каза той.
Тя стисна устните си и направи презрителна гримаса. После го покани да вземе още един грозд и се приготви да си върви.
— Ще те придружа до града — рече той, като хрупаше гроздето с удоволствие.
Ирина се усмихна равнодушно. Нямаше нищо против.
— Аз съм Борис Морев, син на Редингота — представи се той, като че беше решил да се забавлява с баща си. — Познаваш ли Редингота?
— О, и как!… — произнесе тя с комична гримаса на ужас. А след това си спомни за упоритата мания на учителя по латински да не поставя никому шесторка. Това можеше да попречи на влизането й в медицинския факултет.
— Откъде го познаваш? — попита той.
— От гимназията.
— Значи, ти си ученичка в гимназията!… — Удивлението му ставаше все по-голямо. — В кой клас?
— В седми.
— А как си с латинския?
— Добре.
— Не вярвам. Как е възможно да бъдеш добре при такъв смахнат човек?
— Кой е смахнат? — учудено попита тя.
— Баща ми.
— Той не е смахнат, а строг.
— Не, направо смахнат! — настоя той.
— Аз ще бъда освободена от матура по латински — каза тя.
— Така ли?… Тогава ти сигурно знаеш наизуст речта на Цицерон срещу Катилина и можеш да я повтаряш като грамофонна плоча?
— Не, не я зная. Нито пък баща ти я иска. — Тя поправи с ръка рулото на косата си и попита живо: — Защо се представяш чрез баща си?
— Защото той е много известна личност и хората казват, че приличам на него.
— Ти не приличаш на него и вероятно си доволен от това.
— Да — рече той, като се изсмя някак горчиво и злобно.
— А как се казва твоят баща? — попита той след малко.
— Той е също много известна личност… Чакъра, старшията от околийското, ако си чувал?
— Да, зная го, разбира се.
Настъпи мълчание, което изпъкна в контраст с бързия им и непринуден разговор преди малко.
— От какво се учудваш? — попита тя остро.
— От нищо — произнесе той безразлично.
Тя го погледна бързо. Стори й се, че имаше нещо еднакво в съдбата им. И двамата се стесняваха от бащите си — сякаш не можеха да им простят, задето не бяха станали министри или народни представители.
— Аз не се срамувам от баща си — каза тя твърдо.
— Нито пък аз от моя — заяви той също. — Но не мога да му простя, че е смешен.
— С какво е смешен?
— С всичко… Като всеки даскал.
— Това са ученически коментарии.
— Сегашните ученици са по-умни от учителите си и затова им се подиграват. Да се учи латински е глупост.
Тя отвърна с книжните доводи на Редингота върху необходимостта от латински за ония, които смятат да следват в университета. Борис я изслуша разсеяно и не възрази. Той се удиви само на гладкия начин, по който течеха мислите й. Но това не го развълнува никак. Дългите години на печално детинство и на хроничната учителска бедност на баща му бяха наслоили в душата му студ и горчивина към света, които винаги му пречеха да се вълнува достатъчно.
Двамата бяха тръгнали неусетно по шосето и когато наближиха града, Борис съзна, че трябваше да я остави. Той подаде ръката си и попита дръзко:
— Искаш ли да се видим утре?
Бързият му и неочакван въпрос я смути. Нямаше никакво вълнение в гласа му, нито в очите му. Това бяха познатите остри, тъмни и пронизващи очи, без влажната сладникавост на учителя по пеене, без овчата покорност на влюбените й съкласници. Тия очи сякаш проникваха в нея, без да издават тайната си, и съдържаха онова далечно, парливо и непознато нещо, което намираше само в книгите. Тя се помъчи да се изтръгне от властта им с уклончивото обяснение, че утре ще бъде заета. Но той я пресече бързо:
— Отговори веднага! Да или не?…
И тогава тя каза глухо:
— Чакай ме утре на същото место… След обед… При бреста…
Тя се прибра в къщи задъхана и смутена, но изпълнена с приятно вълнение. След това разсъди и се упрекна в лекомислие. Нима едно почтено момиче трябваше да приеме среща вън от града с един непознат мъж още при първия разговор? Бе неприлично още и това, че тя самата, в своята забърканост, предложи да се видят при бряста, а не в някоя от малките сладкарнички на града, където изобщо младите хора можеха да се срещат открито, без да предизвикват големи клюки. Тя изпитваше към сина на Редингота само любопитство — едно особено, натрапчиво и напрегнато любопитство към ловкостта, с която водеше разговора, към студения пламък, който светеше в очите му и го отличаваше от другите мъже в града. А после й се стори, че в лицето му имаше нещо от нейния „тип“, който беше извлекла от книгите и допълнила от киното. Постепенно тя съзна, че би желала да му хареса на свой ред, а после й хрумна дори лошата мисъл да му позволи известна свобода със себе си. Но веднага отхвърли тази мисъл с пламнали бузи.
За да се успокои малко, тя седна в градината под ореха и зачете. Тя четеше всичко безредно и страстно, поглъщайки отровните страници, които й разкриваха чужди, недостъпни светове. Тези светове я привличаха и омайваха с фалшивите усилия на героите си да се спасят от себе си с упадъчната красота на драмите и пороците си. Ако целомъдреното й тяло не беше тъй силно и жизнено и ако природата не я беше надарила щедро с физически чар, с естествено и непринудено кокетство, което завладяваше всеки мъж, тя сигурно щеше да изпада в пристъпи на меланхолия, защото светът, в който живееше, беше еснафски и ограничен, а тоя, за който мечтаеше — приказен. Но въздействието, което упражняваше върху мъжете, я изпълваше с жизнерадост дори в еснафския свят. Тя съзнаваше, че беше красива и остроумна и че в края на краищата това струваше повече, отколкото ако беше грозна и глупава, а баща й — богат адвокат или лекар, вместо стражар. Съкласниците я ухажваха, а младият учител по пеене с лъснатата от брилянтин коса се стараеше непрестанно да привлича вниманието й. Любовни писма, обикновено без подпис, тя
