— Това са клюки!… Виждала съм го само два пъти у Вагнер… Спомняш ли си го?… Представителят на анилинови бои?
— Махай се веднага оттука!…
— Изслушай ме!… Той наистина се опита да изкопчи нещо от мене, но не можа… Честна дума!
— Напусни веднага къщата ми! — Гласът на Борис кипеше от гняв. — И още утре да освободиш апартамента, в който живееш!… Чуваш ли?
— Апартамента ли?… — Зара настръхна — Апартаментът е мой.
— Не. Не е твой.
— Какво говориш?… Татко Пиер ми го подари.
— Не. Не ти го е подарил.
— Борис!… — В очите на Зара блесна пламък на истерия. Приличаше на уличница, на която отнемат спестените пари. — Какво искаш да кажеш?
— Ако не излезеш доброволно, ще те изхвърлим с полицията.
— Кой?… Ти и Мария ли?
— Акционерите на „Никотиана“.
— Но аз ще докажа, че апартаментът е мой! — Гласът на Зара прозвуча жално и безпомощно. В очите й блеснаха сълзи. — Ще видиш!
— Нямаш крепостен акт.
— Ще го извадя.
— Той е изваден и е у мене.
Сълзите вече течаха по хубавите нежно-мургави бузи на Зара.
— Ти… вие с Мария… сте чудовища… Има съд.
— Съд ли?… — Борис се изсмя жестоко. — Нима ще почнеш да доказваш по съдебен ред, че си била любовница на татко Пиер?
— Да!… — В гласа на Зара прозвуча мрачна решителност.
— Ще изложа тъста ти… жена ти, на която бях приятелка.
— Жена ми няма нищо общо с любовниците на баща си — гневно изсъска Борис. — Но какво ще кажат за тебе?… Представи си изумлението на фрау Тренделенбург, на Хайлборн, на всички почтени семейства, които посещаваш!… Да, води дело, ако искаш… Законът ще те изхвърли по-лесно.
Лицето на Зара се изкриви, устните й затрепераха. Никога опасността да пропадне, да бъде отритната от пиршеството на живота, не я беше заплашвала тъй силно. И то тъкмо сега, когато бе наредила най-сетне живота си, когато я канеха и уважаваха навсякъде, когато с парите, които печелеше, можеше да играе ролята на независима жена от висшето общество… Колко глупава беше тази история с Кршиванек! Нима трябваше да се отказва от Борис срещу паница леща?… А той беше същински демон, не познаваше милост.
Зара се наведе и заплака тихо.
— Какво ще спечелиш?… — хълцаше тя. — Защо е всичко това?
— Защото си мръсен червей — каза той. — Защото си неблагодарна и подла като всяка уличница… Очаквах да извършиш всичко друго, но не и това.
— Борис!… — прошепна тя внезапно.
Очите му се втренчиха студено в мокрото й разплакано лице.
— Борис!… — продължи тя с ободрен глас. — Чакай, остави ме да говоря!… Аз мога да обърна всичко в твоя полза… Мога да ти кажа неща, с които да провалиш напълно Кршиванек…
— Гад!… И мислиш, че ще ти повярвам?
— Моля те, изслушай ме докрай!… — В очите на Зара се появи израз на просветление. — Фон Гайер и Прайбиш са отдавна тук… Живеят в една вила в Бояна и разучават сведенията за нашето стопанство, които им дава Тренделенбург… Лихтенфелд вече плува в наши води, но фон Гайер и Прайбиш упорствуват… И Кршиванек е решил да устрои на Прайбиш шантаж…
— Какъв шантаж?
— С жени… Той ще го фотографира, когато гуляе с жени, и ще изпрати снимките в Берлин… Най- малкото ще го заплаши с това.
— Кои ще бъдат тия жени?
— Едната съм аз… Разбираш, нали?
Гласът на Зара бе станал тих. Той звучеше тъжно, почти горчиво.
— Така!… — ехидно произнесе Борис.
Той запали цигара и седна на едно кресло. Умът му почна да работи като сметачна машина. Зара използва момента да се напудри и заличи следите от сълзите си. Борис не беше възмутен, а само смаян от глупостта и детинския похват на Кршиванек. И ако последният действително се опитваше да направи това, провалянето му щеше да бъде катастрофално.
Когато Борис повдигна глава, Зара се беше вече напудрила.
— Аз съм готова на всичко, което искаш — заяви тя тихо.
— Добре. Ако действуваш умело, ще получиш крепостния акт и установеното възнаграждение през тази година… но ако изиграеш нова подлост и Кршиванек не предприеме нищо, няма да си намериш място в София… Разбираш ли ме?
— Да… — някак отчаяно произнесе Зара. — Какво трябва да правя?
— Ще вършиш всичко, което ти каже Кршиванек. Останалото е моя работа… Върви си сега!…
Той я изпрати до вратата на главния вход, след това отиде при телефона и се свърза с Барутчиев.
Гласът на Борис беше рязък, сякаш даваше заповед:
— Искам да ми уредите веднага лична среща с фон Гайер… Можете да присъствувате и вие.
— Добре — отговори Барутчиев. — Аз се канех да му говоря вече за вас.
Борис остави слушалката и бавно тръгна по стълбите за втория етаж. Сега той не мислеше нито за Кршиванек и Зара, нито за фон Гайер, Прайбиш и Лихтенфелд. Съзнанието му беше обхванато само от това, че „Никотиана“ можеше да доставя на Немския папиросен концерн годишно десет или дванадесет милиона килограма тютюн, че той можеше да стане най-богатият човек в България, много по-богат от татко Пиер и туберкулозния Барутчиев. А после?… После върху хоризонта на мечтите му се очерта новият грандиозен етап. Той щеше да основе филиали в чужбина, да командува банки, да стане търговец от европейски, от световен мащаб.
Но изведнъж той се спря.
При последното стъпало, облегната с ръка върху лакирания парапет на стълбата, стоеше Мария. Очите й следяха бавно изкачването на Борис. Когато той се изравни с нея и се наведе да я целуне, погледът й остана все така втренчен, сякаш в личността му беше открила нещо ново и неочаквано, което я поразяваше. Дори тя направи леко усилие да се изтръгне от прегръдката му. И тогава Борис съзна изведнъж, че тя беше чула разговора му със Зара. Бледосивите й очи го гледаха неподвижно, с някаква странна вцепененост.
— Нима ще вземеш участие във всичко това? — попита тя глухо.
— В кое?… В глупостите на Зара и Кршиванек ли? Просто ги оставям да вършат каквото са намислили… В търговията не мога да се грижа за морала на другите.
— Но това не е търговия!… Това е шантаж! — произнесе тя тихо.
— Нямам нищо общо с него.
— А се готвиш да го използваш… Дори насърчи Зара с обещание за подаръци, вместо да го предотвратиш.
— Добре!… — засмя се Борис. — Откъде знаеш, че няма да го предотвратя навреме?
— Но само защото имаш изгода от това… След като тикна една покварена жена към още по-голямо падение… след като се унижи да преговаряш с нея… след като се изравни с Кршиванек…
Гласът на Мария се задуши от негодуване.
— Когато се боря с подлеци, не мога да избирам средствата.
— Не се ли гнусиш от калта им?
— Уличната кал може да изпръска всекиго.
