— Прощавай! — отвърна му някой. — Понеже не съм сам.
— Видях. Кой е с тебе?
— Един човек, който също ви обича.
— Не, той не ни обича. Той се страхува.
— Да, той още се страхува, но той е добър човек. Другите къде са?
— Ще дойдат. Отидоха да наловят риба за тебе.
Аз все така втренчено гледах в неподвижната фигура, надвесена над океана, и слушах двата гласа, които бяха абсолютно еднакви, но въпреки това бяха два гласа. После моят водач се обърна внезапно, а аз трепнах и престанах да ги чувам.
— Първият дойде — каза ми той.
— Разбрах — отвърнах аз. — Чух разговора ви.
— Наистина ли? Това е чудесно! А видяхте ли го? Ето го там!
Аз се понадигнах, без да ставам от мястото си, и проточих врат. Едно голямо, лъскавочерно тяло се полюшваше върху тихите вълни на прилива и заедно с него бавно идеше към мен. Стори ми се, че срещнах очите му — сребърно бляскави, но не бях сигурен в това.
— Кажете му — рекох, — че не се страхувам от тях, и че наистина ги уважавам!
— Добре — отвърна колебливо моят водач, а аз напрегнах слуха си, до болка го напрегнах.
— Чухте ли отговора? — запита ме той след малко.
— Не — казах аз.
— Защото не казахте това на себе си. Нали ви предупредих да бъдете искрен!
— Какво отговори той?
— Че вие се страхувате сега. Че се страхувате от океана, от мене, от онова, което те носят, от онова, което е във вас и което напира да излезе от вас, за да се съедини с онова, което е в тях.
Аз стиснах силно клепачи и тъмнината влезе в мене с взрив, последван от внезапна и абсолютна тишина. Но това не беше само тишина — то беше едновременно тишина и тъмнина, и пространство, които нарастваха и се разширяваха, и се превръщаха в мене в неделима необятност, в оная абсолютност, съществуваща навярно само между галактиките. А в това междугалактие гласът ми произнесе:
— Наистина ли се страхувам?
— Да, ти се страхуваш — отговори ми един друг глас, но той беше също така неразличим от моя, както тишината от тъмнината, от пространството. — Страхуваш се, защото не познаваш тия сили, защото никога не си пожелал да ги видиш нито в себе си, нито извън себе си.
— Сигурно не съм могъл — казах аз.
— Не, ти винаги си можел да ги видиш. Но други хора, които също като тебе не са се осмелявали да ги признаят за свои, са ги обявили отначало за нечовешки, а после, когато те съвсем се атрофирали в тях, са ги отрекли изобщо. И ти си повярвал, че те не съществуват, но сега усещаш тяхното присъствие в себе си и се боиш.
— Вече като че ли не се боя — казах и продължавах да стискам зад клепачите си тъмнината — тишината — пространството.
— Да, вече по-малко се боиш — каза той. — И можем да станем приятели. Ти попрестана да бъдеш човек във вашия смисъл на думата, човек-тяло, а аз за тебе не съм повече животно и ще можем да се разберем.
— Но какво сме тогава? — запитах аз, разтреперан от очакването.
— Не знам — прихна той и аз го видях да се премята весело над вълните, както съм виждал това да правят делфините, а не бях отварял очите си.
— Мислех, че ще знаеш, щом се смятате за по-умни от нас.
— Засега само знаем какво не сме и какво не трябва да бъдем. А вие, за съжаление, още не сте стигнали дотам.
— Щом сме приятели, не бива да се обиждаме, нали? — нацупих се аз в своето междугалактие.
— Това не е обиждане. Аз ще ти казвам нашите истини, а ти ще ми казваш твоите. Така разговарят приятелите.
Помъчих се да намеря една своя истина, за да му я кажа, но не успях; сякаш всичките ми истини бяха се превърнали в тъмнина, тишина и пространство. Затова попитах:
— Защо ни обичате тогава?
— Може ли да не обичаш малкия си брат, когато е в безпътица?
— Това е една ваша истина, така ли?
— Да — отвърна той и се преметна.
— Две и две четири — казах аз внезапно.
— Какво е то?
— Една наша истина.
— Не я разбирам — промълви той стеснително.
— Привет, приятелю! Аз я знам. Това е вашето броене, нали? Най-голямата ви заблуда!
— Привет! — отвърнах аз. — Защо заблуда? Ето, досега аз разговарях с един делфин, сега дойде и ти. Един делфин и един делфин са два делфина.
— Не, има само един делфин и… делфини. Така е с всичко.
— Аха! — рекох тържествуващо. — За вас съществува само единицата и множеството. Та това е най- примитивният стадий на отношение към света! Простете, но това е… това е животинският стадий. Дори диваците в Австралия броят до пет.
Двата делфина се преметнаха презглава и аз чух смеха им — беше весел и безобиден. После новодошлият каза:
— Можеш ли да преброиш вълните на океана? Можеш ли да преброиш нещата във Вселената, да измериш безкрайността? Броенето е нужно за движението на тялото, то пречи на духа да влезе в безкрайността. А вие сте свикнали всичко да броите и най-тежко страдате от това, което най-много броите. Макар по атавизъм да обичате само единицата. Обичате само едно слънце, а от множеството слънца се плашите. Страдате, когато загубите един човек, но сте равнодушни пред гибелта на множеството…
Поисках да възразя, но изведнъж съзнах, че са прави. Не зная как стана това, но както си плувах в своето междугалактие (сега вече аз не го държах затворено между клепачите си, а плувах в него с безплътна лекота и разговарях с един делфин, после пак с един делфин, познавайки, че е друг, после с един човек, чието име дори не знаех, но го обичах)… както се носех из своята тишина — тъмнина — пространство изведнъж разбрах, че това е истина.
— Те познават Космоса по-добре от нас — обясни ми другият човек. — Може би защото живеят в океана, а той дава една по-вярна начална представа за Космоса. Дава още достатъчно топлина и храна на телата им, за да бъде духът им достатъчно свободен. Освен това те се съобщават помежду си в късовълновата амплитуда на звездите-пулсари. Мислите ли, че е случайно?…
— Казват, че някога сме били много близки — заговори тъжно първият делфин. — Но колкото по-опитни и сръчни са ставали крайниците ви, толкова по-неподвижен и жестоко примитивен е ставал духът ви. Не ви е достатъчно дори това, че се избивате един друг. Поне това трябваше да ви задоволява, както за някои зверове най-висшата наслада е да изяждат потомството си. Знаеш ли колко ни е било мъчно да гледаме как ония ваши плуващи и летящи домове се разрушават един друг и потъват в океана и вие ставате храна на рибите. Някога поне срещу нас не сте водили война, признавали сте ни за приятели на човека, а сега и нас избивате. Защо? Какво ви направихме? Та месото на нашите тела не е по вкуса ви?
— То идва пак от броенето — отговори му другият делфин, който очевидно беше по-възрастен и по- знаещ. — Те броят колко същества са се научили да побеждават, виждат им се недостатъчно и преминават към следващите. Това се нарича ненаситност… — подсказа ми той неволно друга наша истина и аз я извиках:
— Тя е неотнемаемо свойство на духа!
— Свойство на духа, когато е роб на тялото. Ние също сме принудени от природата да робуваме мъничко на една примитивна плът, но се научихме да освобождаваме духа си.
— Но ние не можем като вас само да се премятаме безгрижно по вълните! — почнах аз да се дразня от нравоучителния му тон.
