Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

да тревожи човечеството в неговия по-нататъшен път из Вселената.

— Не те осъждам — рекох му и съвсем не бях уверен, че не го смятах виновен за едно, макар и неволно престъпление с неизмерими последици.

Той пусна кървясалия си показалец, злобата бе се оттеглила само в очите му.

— Сигурен ли си?

Познаваше ме, дяволът. Опитах да се защитя:

— Ще помоля да присъствувам на процеса. Навярно ще има все пак нещо като съд, нали?

— И какво ще кажеш там? Че съм добро момче, че аз това случайно, че гарантираш за мене…

Не знаех, разбира се, какво ще кажа, пък и едва ли някой изобщо щеше да ме пита — нямах никакви основания да бъда свидетел в такъв един съд, който навярно нямаше да бъде и истински съд, а по-скоро разследване, със съответните изводи: преместване на по-малко отговорна работа, психиатрично лекуване и така нататък, но позорът на Виктор положително щеше да остане в паметта на човечеството по-високо и от позора на един Херострат.

Изтърсих първата глупост, която ми хрумна, само за да олекотя момента:

— Ще им кажа, че си защитил честта на човечеството.

— Виж, за това не бях се сетил — злобно прихна Виктор. — Хайде, върви си! Можеш вече да спиш спокойно, след като знаеш, че честта ти е била защитена!

И тръгна към вратата за вътрешните помещения на карантинния сектор с грохналата походка на оня страдащ от безсмъртието си хилядогодишен старец-призрак от приказката, която бях чел в своето детство.

* * *

Не по-малко потресен от този разказ бях и аз. Малко е да се каже потресен — бесен бях. Помъчих се обаче да запазя спокойствие.

— Слушай, бухале електронен, не ти разрешавам такива гаври! Човекът никога не е седял като посран пред неизвестното. Ако му се случи нещо такова, ще иде в банята, ще се окъпе и отново ще тръгне срещу него с чисто сърце и чисти ръце…

Очите му обаче ме гледат така невинно, сякаш никога не се е подигравал с толкова святи за нас неща.

— И как изобщо си устроен ти, бе? На игровия принцип съчиняваш — добре, но кой те научи да си играеш така със сериозните неща? Защо веднъж не ми извади една светла, радостна ситуация, в която човекът да блесне с истинското си достойнство на висше творение на природата? Почвам да те подозирам в нещо много лошо, ще знаеш! Какво искаш да кажеш с това, като ми рисуваш тия скулани бухалоподобни? Себе си ли виждаш в тях, понеже аз те наричам бухал, за себе си ли намекваш?

Впрочем, ако искаш да кажеш, че също като тях все така ще се изхождаш върху моите чистосърдечни замисли, благодаря ти за откровеността. И сбогом! А ако се опитваш пък да ми внушиш, че си като тях загадъчен и непостижим, пак ще ти кажа сбогом. Машина, която си е въобразила, че стои над човека, е точно толкова глупава и вредна, колкото всеки човек, който се смята за по-умен от човечеството. Да не би при програмирането да са ти втълпили ония самонаплевателски фантасмагории на някои футуролози, дето разправят, че човешката цивилизация, щяла да прерасне или да бъде заместена от машинна? Не, драги! Природата нас е създала, за да се самопознава, а вие сте само епизодични наши помощници, наше творение сте, не на природата. Единствено нам тя е възложила тази вечна и неизчерпаема мисия да превръщаме непознатото в познато. И откакто е тръгнал на два крака, човекът все това е правил и все това ще прави. Както властно и неудържимо е опознавал и овладявал своята планета, така устремно ще шествува той и в Космоса, воден от своя нагон към безкрая. Защото крайната свобода за човечеството, това е безкрайността на Вселената. И няма в нея непознаваеми за нас неща, има само още непознати. А ако искаш да знаеш, най-непознатото нещо за човека си остава самият човек…

Ето такива и още един куп други гневно патетични думи наприказвах аз на своя компютър, преди да го изключа с един удар върху клавиша.

Част трета

Явно се налагаше да се посъветвам със специалист за своя компютър. Ако не беше фабрично дефектен, може би аз грешах нещо при подаването на заданията — в никакъв случай обаче не биваше да се примирявам. И все пак седнах на другия ден отпреде му с нова надеждица. Нещичко от досегашното можеше да се използува, но нали трябваше да извадя от него материал поне за една книга, а страниците не достигаха. Пък и трябваше още да се изпробва, та да мога да обясня на специалиста всичко, от което съм недоволен.

Потрих предприемчиво ръце, сякаш исках да му покажа, че не се сърдя чак толкова много, и отправих показалеца си отново към клавиша „новела“. Нито той обаче, нито очите на бухала светнаха в отговор на моето предпазливо докосване.

Реших, че съм объркал нещо и разтворих инструкцията. Изпълних поред всички указания — напразно. Компютърът не пожела да се заеме с предназначението са. Повредил ли го бях? Вчера доста грубо го изключих. Оставаше сега да плащам и за повреди, които гаранцията не признаваше! А сигурно нямаше и да го приемат обратно, ако речех да го върна.

Това силно ме разтревожи и аз веднага позвъних в сервизната база. За щастие този тип компютри, като нови, се ползували с предимство и сервизният техник пристигна със скоростта на медицинската „Бърза помощ“.

Той и приличаше на лекар — на представата ни за лекар. Имаше бледо лице, излъчващо интелигентна доброта и виртуозно тънки, изящни пръсти. Остави чантата си край компютъра, седна, огледа го дълго и проницателно, заговори му, както детски лекар се обръща към разплаканото си пациентче:

— Какво има, миличък, от какво се оплакваш? Боли ли те нещо или ми те обидиха тия лоши хора?

Прозвуча ми като „тия лоши писатели“ и аз веднага намразих компютърния доктор. А той побърза да ми даде още основания за това. Протегна дългия си пръст и много нежно докосна клавиша, на който пишеше „роман“. Клавишът със същата нежност се оцвети в зелено, моментално изгряха в своята жълто-зелена готовност и очите на бухала. Техникът извърна глава към мен: Видяхте ли!

Тоя компютър наистина ще ме побърка! Смотолевих:

— Аз за разказ натисках и за новела… За роман не съм още…

Той го изключи с думите: „Хайде, миличък, разказ ни трябва, не роман“ и веднага докосна съответния клавиш. Отново светнаха с приемния си цвят и клавишът, и очите.

— Нищо не разбирам — изпъшках. — Всичко опитвах, точно по указанията, както вие сега…

Техникът повтори простата манипулация, този път с „новела“, и компютърът пак му демонстрира своята готовност за работа. Вече се чувствувах виновен, загдето бях разкарвал без нужда човека, но той ми се усмихна съчувствено:

— Да не мислите, че аз разбирам нещо? Не сте първият. И други ваши колеги се оплакваха от тази серия. Същото излезе. Никаква повреда, а не ще и не ще. Стачкува. Имаше един — цял месец ме измъчи. Разглобих го, всичките му схеми и системи проверявах — нищо! Взехме си го обратно, на клиента друг дадохме, а в сервиза едно от момчетата, стажантчета, си играе, натиска клавиша му, вика: „Я бе, я ми съчини нещичко, стига си стърчал, така без работа!“ И какво мислите, компютърът веднага прогледна.

— Но как си го обяснявате? — попитах аз.

— Засега — никак. Още ги изучаваме и ние. Сложна машина, има си свой живот. Като