На настоятелните въпроси, давал ли ги е някому, вземал ли ги е някой от джоба му, само клатеше глава на изпосталялата си шия. И главата му не спря да се върти в тъжно старческо недоумение, докато издъхна.
Можехме да не вярваме на бълнуванията му за маймуни и лъвове, защото във вградената в скафандъра миниатюрна кннокамера нямаше запечатан никакъв образ, но нали той все пак бе летял? Нашите транслатори не са в състояние да го върнат, значи някой или нещо бе го върнало? Ако по непредвидени обстоятелства полетът му е преминал по някакъв стогодишен, леко деформиран пространствено-временен кръг, започващ от транслатора и свършил на петдесет километра от него, зад сградата на управлението, бихме могли да проумеем някак остаряването му. Видът му наистина бе на сто и трийсет годишен старец, рухнал на смъртния си одър. Тюнин обаче многократно потвърди, че е имало прекъсване на полета, че се е движил сред гора и по поляни, че е виждал слънце и животни, че е отварял шлема си и е дишал естествен въздух. На животните и горите ние пак не вярвахме, но в миговете на доказано ясно съзнание той твърдо ни увери, че е разграничил двете пътувания, че помни дори какво е мислил и усещал през време на второто. Това за съжаление не смогна да ни каже. Нито изкуственото сърце, нито изкуственото хранене на мозъка успяха да предотвратят бързото разпадане на така внезапно престарелия му организъм.
Еднократният опит нищо не доказва — това и учениците го знаят, а нас, професионалните изпитатели, участта на Тюнин, макар и да ни потресе, не ни уплаши. Щяхме да си умрем поне в своето си време, сред приятели. След Тюнин идех аз наред. Така бе се установило още от самото начало, но избраха Крайтън, понеже бил най-млад в екипа ни. Ако се върнел като Тюнин, съществувала вероятността да поживее още някоя и друга година или поне месец повече, та и повечко да ни разкаже. Бърникаха още половин година из транслаторите, пренастройваха ги, за да не се получавал тоя хипотетичен кръг в пространството, а през това време усилено подмладяваха Крайтън с всякакви процедури. Подмладяваха, естествено, и нас покрай него. Медицината бе доста напреднала в това отношение, та наистина заприличахме на двайсетгодишни момченца, но тия „момченца“ вече не размахваха смешни плакати, когато изпратиха поредния си другар.
Крайтън не се върна. Не на единайсетия ден, не и на единайсетия месец. Не го откриха нито на полигона, нито на цялото земно кълбо, известено да докладва, ако забележи някъде странен непознат старец, който може би разправя спомени за лъвове, за маймуни, за доплерови тунели и за живота в бъдещето. Човечеството съгледа сред себе си доста на брой странни и жадни за слава старци. Всичките имаха чудесни свежи спомени от бъдещето, някои дори разправяха как са се били с лъвове в Доплерови тунели, но никой от тях не излезе Крайтън. Дали тия любопитни лъвове на бъдещето все пак не бяха го изяли?
Това вече стресна екипа ни. Престанахме да спорим чий ред е и кой е с по-млади клетки от другите. Неколцина поискаха да се оттеглят от експеримента, докато не бъде изяснено поне теоретически новото положение. Аз се явих доброволец.
Не искам да си приписвам безпрнмсрна храброст. Просто съдбата на потомствен космонавт и необщителният ми характер отдавна бяха ме превърнали в откъснат от Земята самотник. Родителите ми загинаха млади. Жената, която обичах, избяга от мен чак на Марсовите луни, преди да бе ми родила дете. Живи бяха действително само баба и дядо, на които се обаждах веднъж в годината отнякъде, колкото да видят, че внукът им, въпреки опасната си професия, все още се шляе по света. След гибелта па бляскавия Тюнин, от когото се възхищавах още в астропилотското училище, след незавръщането на очарователно лекомисления Крайтън, когото аз бях въвел в професията и го обичах като син, самотата ми стана двойно по-тежка. Ето защо не ми струваше кой знае колко да я пожертвувам, за да дам възможност на учените поне за един трети експеримент, преди да потънат в повторната теоретическа разработка ча епохалното си откритие. При положение, че от двама хрононавти един бе се върнал, а един не, третият щеше поне статистически да им потвърди нещичко.
Отново пренастроиха транслаторите на приблизителната фокусировка, с която бе излетял Тюнин, та — кръг не кръг — да се върна в някакъв вид. Заредиха в скафандъра ми нов тип звуко– и видеозаписни автомати. В часовете за медитация се прощавах завинаги със света и себе си и все не успявах истински да се простя. Мъждукаше в мен някаква наивна надеждица, която приличаше на интуиция. Пък интуицията ми, кажи-речи, никога не ме е лъгала, многократно съм я изпробвал в Космоса и на Земята. Тя подмолно ме убеждаваше, че ще бъда „разрешаващият нещата“ трети, че най-малкото ще свия по този начин десетилетията самотен живот, които още ме очакваха, до едно няколкодневно полезно на науката ядро.
Полетът ми не се отличаваше много от изпитаните вече шест секунди в тъмния тунел с фосфоресциращите сякаш през мъгла дъгоцветни стени. Като физическо усещане — защото двата часа са си два часа и понякога могат да измъчат душата ти с безкрайния ред на миговете си. Опитах се да видя нарочно големия хронометър с вграден в него компютър на ръкава ми, но не помръдна нито ръката ми, нито главата. „Всмукването“ този път бе толкова силно, че сякаш бе залепило всичко в мен, което можеше да се движи. Тялото ми хем летеше като през някаква осезаема маса, хем тя го пропускаше без съпротива, хем бе го превърнала в неподвижен пашкул. Навярно шестте секунди на първия полет не са били достатъчни, за да открием този парадокс на движението в тунела. Залисията с него ми попречи навреме да почна да броя, но числата в мозъка ми се занареждаха нормално и безпрепятствено. Броих до осемдесет и три. Не бях изрекъл наум следващото осемдесет, когато през мен премина като оживяване тръпката на оная милионна частица от секундата на допира до материално тяло. Трябва неволно да съм затворил очи, още щом съм започнал да броя, за да се съсредоточа в него. Сега почаках малко, после ги стиснах силно и се усетих жив. Преглътнах — гърлото ми също бе оживяло. Рекох си „Готово!“ и го чух в мозъка си, чиито токове сякаш не бяха преставали да се движат по привичните си пътища. Едва тогава се реших да вдигна клепачи.
Тъмнината си остана същата — лишеният от мъждукането на тунелните стени мрак зад спуснатите ми клепачи. Сякаш бях се забил с главата надолу в нещо меко и непрогледно. Не съм потъвал в торфено блато, а това си представих тогава най-напред. Видях се забит в бездънно блато, въпреки че теоретически това не би трябвало да стане така изведнъж. В мускулите ми имаше движение, но както и преди не успявах да отлепя ни ръка, ни крак. Помислих си, че и Крайтън лежи сигурно така в някое резерватно блато, затова не успяхме да го открием. Може би в същото, въпреки различната фокусировка на транслаторите.
Поех си дъх — дишах нормално. Повреда в скафандъра ми нямаше. Напънах се да извъртя някак цялото си тяло, та да усетя средата, в която съм попаднал — напразно. През мекотата й опирах в нещо неподатливо. Така поне осъзнах, че мекотата принадлежи само на надувните стени на скафандъра, който трябваше да ни пази и от потъване, в случаи че паднем на вода. В блато тогава би трябвало още по-трудно да се потъне. Мекотата обаче не във всички посоки бе еднаква. Това ми помогна постепенно да се ориентирам в положението на тялото си. Не бях с главата надолу. Само в безтегловност кръвта не би я напълнила за това време до спукване. Изведнъж долових и вибрация. Онова твърдо, върху което очевидно лежех, едва доловимо вибрираше. Тялото на един изпитател не може да се излъже в такова нещо, то винаги и най-напред за вибрациите се ослушва, щом потегли с някоя машина.
Да, лежех, изглежда, в някаква безшумна машина и заедно с нея се носех нанякъде. А как и кога съм попаднал в нея?… Мозъкът ми обаче все още отхвърляше докладите на сетивата като лъжливи. Неведнъж бе си патил от тях по време на космически полети в разни изпитателски режими. Реши дори да ги напсува с някоя космонавтска ругатня, та още веднъж да провери и себе си, и „докладчиците“. Но един глас внезапно го изпревари. Каза направо в ухото ми, така че, ако не лежех в нещо като закован ковчег, сигурно щях да подскоча:
— Чувате ли ме?
Стиснах зъби — челюстите си поне можех да движа. Дори ми се стори, че чух изклопването им. Гласът обаче изгърмя повторно, сякаш нервиран от повредата оператор опитваше предавателя си:
— Иванов, чувате ли ме?
Охо, рекох си, защото все пак си бях едно доста хладнокръвно момче, охо, щом и името си чуваш, значи действително си откачил! Сега остава да изреве и един лъв насреща ти или да ти рече: Ало, дядка… Но щом можеш да си кажеш, че си откачил, това ще да е от нетрайните ейдетически явления. Натренирал си се на тях в камерите силенс. Няма кой знае каква опасност, ако си побъбриш с тоя, дето се е пръкнал сега в мозъка ти, неканен. Ще има и над какво после да се посмеете, като прослушвате записа.
— Да — отвърнах с подигравателна любезност, понеже, все едно, не бях в състояние да предприема
