бе го помислил и го знаеше: през идните десетилетия много и много пъти щеше да сънува Земята. Щеше да вие безгласо от фантомната болка по изгореното си земно тяло и тази болка ще е единственото, което още ще го свързва с родилата го далечна планета.
От време на време го притискаше до смазване ускоряващият импулс на двигателите, но той траеше не повече от няколко секунди. Иначе мислите му се движеха вече неотклонно и безстрастно като далечните светила. И само сегиз-тогиз си позволяваха веселата закана: „Ида! Чакайте ме! Пригответе най-празничното посрещане в Галактиката!…“
Разбира се, не това съобщаваха неговите радари във всички посоки на Млечния път. Заканата кънтеше само в мозъка Дан и като импулсите на космолитните двигатели засилваше увереността му, че вече не е сам в мрачното безмълвие. Тази увереност го и накара внезапно да разбуди още веднъж вълната на Института за изучаване на външните планети.
Думите му пристигнаха там след месец, когато сътрудниците му бяха престанали да се тюхкат за скъпата апаратура и вече опитваха да си върнат поне част от парите, като докажат, че Институтът за авангардни компютърни технологии им е продал ненадежден киборг.
— Синко! — Това можеше да бъде и обръщение на своенравния киборг към оператора, и доказателство за полудяването на прескъпата машина, затова го записаха грижливо. — Кажи им там да не ме ругаят напразно, а да не престават с усилията си да измъкнат Земята от нейната самота! И още им кажи, синко, че човешкото достойнство се губи, когато бъде впрягано за неподходящи цели. Пътят на разума във Вселената, синко, винаги е отправен към себеподобните. Само общите чувства и общите мисли могат да слепят в разумен порядък хаоса. Дано се срещнем някога и някъде, синко! Отвъд надеждата е само смъртта.
В Института за външния планетен пояс и не подозираха, че киборгът им отправя тези думи към своя невидян син, което май беше последното недоразумение между тях. А сбъркалият адресата в трескавото си усърдие Дан бе се сетил внезапно, че излезлият от неговата семка човек сигурно един ден ще се пита, защо баща му не му е оставил ни дума за сбогом. Този бъдещ човек се сливаше с онази биомаса, назоваваща себе си човечество, която Дан презираше, но от милиардите километри разстояние се виждаше как в нея тук и там пулсират топки мозъчна каша, като неговата. По подобие на електронните звезди, неуморно пулсиращи сред баналните си или мъртви свои посестрими.
И сякаш да избяга и от своята галактика, Дан се прехвърли в другата, в третата Вселена. Там засега само той от хората можеше да пребивава, но този път я видя по съвсем различен начин. Нима тези негови могъщи и уж не поддаващи се на измама сетива все пак се влияеха от човешкото зад тях? Този път мозъкът Даниел Димих, който цял живот бе работил със скучните за другите цифри и формули, видя Вселената като пъстра и вибрираща от веселие електронна мрежа, в която уловените от нея частици неспирно играеха, а той самият, съставен от същите частици, играеше весело и безгрижно заедно с цялата Вселена.
Дали и онзи разум край Девица-70 я виждаше по същия начин? Наистина ли истинското слепване на нещата във Вселената настъпваше, когато се появеше надеждата? Тогава ли тя ставаше така одухотворена и доброжелателна към човека? И само човекът ли или разумът изобщо я превръщаше в единен емоционален свят, в който имаше място и за киборги, разбира се, макар и не като участници в постоянното й лудешки забавно представление, а като зрители в някоя мъничка, странична ложа?
Кълбото добри и весели частици, каквито представляваше мозъкът Дан, като че ли бе си запазило способността да си задава въпроси или си я възвръщаше на излизане от Вселената, в която „Нищото не съществуваше“. Той хлътна в краткотрайния си сън, който също излезе весел, макар да завършваше с вече привичната фантомна болка. Този път и тя като че ли бе по-кратка, внушаваше усещането, че му е жизненонеобходима, затова непременно трябва да я отнесе със себе си чак при Девица-70.
Легнал като дебнещо влечуго, вперил броеницата на множеството си очи в големия екран на космолета, Дан вече бе навлязъл в десетилетията, към които се носеше. Ако бяха успели да съхранят способността му да се усмихва, сигурно щеше и да се усмихне като доволен от себе си човек. Колко му е да почака няколко десетилетия! Та човечеството чакаше своето самоопределение много хилядолетия!
На големия екран звездата Девица-70 изглеждаше все така непостижимо далеч въпреки нарастващото ускорение на космолета. Но като че ли му говореше вече на съвсем друг език. Оставаше му само да се научи и да го разбира.
Информация за текста
© 1996 Любен Дилов
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
ИК „Бард“, 2002
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9227]
Последна редакция: 2008-09-13 21:37:07
