записан в тях. Липсваше и в ръкописа ми, защото не ми се стори сериозен за едно литературно произведение. В шеговитата размяна на сувенири не се съдържаше нито символ, нито идейна поанта.
Трябваше да доразкажа историята устно и аз я започнах с едно почти отчаяно: „Уф!“ Не пропуснах, естествено, и случката на приема в посолството.
Той ме изслуша, без да ме прекъсва, а накрая ме заразпитва, сякаш нищо не бях му разказал до този момент:
— И от какво все пак, според вас, бяха направени тия уши?
— Нали ви казах — викнах аз. — Впрочем не го казах. Та аз дори не съм се докосвал до тях! Зелени бяха и толкоз! На малахит ми заприлича в началото. — И добавих за всеки случай: — Но малахитът не е метал, минерал е…
— И четвърто нямаше, така ли? Вие нямате…
— Ама нали ви казах… — повторих аз болезнения си вик.
— Добре, добре — изправи се той. — Аз ще взема сега касетките, но като се запознаем с тях, ще си позволя пак да ви обезпокоя. Нали разбирате, версията, която ми разказахте…
— Но моля ви, каква версия? Никаква версия… — ужасих се аз от думата.
— Именно! Просто трябва да си спомните нещата по-добре. Време е минало оттогава, сега сте и разтревожен. Успокойте се, ние ви имаме пълно доверие! Но въпросът трябва да се изясни, а няма към кого друг да се обърнем, нали? Както сам разказахте историята, всичко до вас опира. Никой от другите няма да бъде толкова нетактичен, че на себе си да даде медальона, пък на вас да не даде. Не можем да заподозрем и вашия колега от третия свят. Очевидно той се е свързал с японеца, щом ви устройват среща на техния прием. Очевидно е, нали?
— Така е — съгласих се аз съкрушено.
— Тогава?
— Значи, някой друг ги е оставил в хладилника.
— Но кой? И защо?… — Той регистрира със скептична усмивка повдигането на раменете ми, подаде ми ръка. — Надявам се, че до следващата среща ще ви хрумне някакъв отговор. — И отново понечи да се извинява. — Нали разбирате…
Уверих го:
— Разбирам, разбирам!
А никога не бях потвърждавал с тая дума нещо, което абсолютно не разбирах. Какъв отговор? Отгде да взема този отговор? Кой бе оставил ушите в хладилника и защо в хладилника, какъв е материалът им? Някой, който бе подслушвал срещите ни, както ги подслушваше моето касетофонче, и бе решил да ни подиграе? Или пък да ни напомни, че винаги и навсякъде сме подслушвани от някой, който притежава неизвестни на науката материали?…
Да, не бях успял да се отърва! Ето че все пак, и то по най-безмилостния начин, бях заставен да съчиня четвъртата версия за Великденския остров. Каквото и да съчинех сега обаче, щеше да бъде лишено от жанровото си оправдание и никой нямаше да ми повярва. Та нали и затова срамежливо наричаме съчиненията си фантастични — да не ни обвинят в съзнателна измама!
Единствената надежда, която замъждука в отчаянието ми, бе по-скоро също въпрос: „Ако скалъпех, макар и със закъснение, една своя хипотеза за дългоухите каменни гиганти, щях ли да получа и аз загадъчния орден?“
И реших да съчинявам, да съчинявам, да съчинявам дотогава, докато заслужа зеленото ухо, та да го връча на ония, конто не вярват на фантастичните истории.
Информация за текста
© 1978 Любен Дилов
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1301]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:32
