— Мислех си, че е тук.
— И аз. Беше тук през август, когато семейство Гордън ме разведоха на частна археологическа обиколка из острова. Беше точно тук, в този склад, заровено под стари алуминиеви сандъци. Но вече го няма. — Тобен прибави: — Имаше бележка.
— Бележка ли? Нещо като „Мамка ти“?
— Да. Точно такава бележка от семейство Гордън, в която пишеше, че са преместили съкровището и че ако смъртта ги настигнела, то никога няма да бъде открито.
— Значи си се прецакал. Чудесно.
— Не мога да повярвам, че не са споделили тази тайна с някой, на когото са се доверявали — отвърна той.
— Може и да са го направили.
— Някой като теб — продължи Тобен. — Така ли разбра, че убийството няма нищо общо с биологичните оръжия?
Така ли разбра за съкровището на капитан Кид? Така ли разбра, че съм замесен? Отговори ми, Кори.
— Разбрах всичко съвсем сам.
— Значи нямаш представа къде е сега съкровището?
— Никаква.
— Жалко.
Автоматичният пистолет отново зае позиция за стрелба.
— Е — казах, — може и да имам някаква представа.
— И аз си мисля така. Пратили ли са ти посмъртно писмо?
„Не, но ми се иска да го бяха направили.“
Намекнаха ми някои неща, които ми се струват напълно безсмислени, но за теб може да имат смисъл — казах аз.
— Като например?
— Ами… хей, колко мислиш, че струва?
— Твоят дял ли? Или цялото?
— Цялото. Ако ти помогна да го откриеш, ще искам само десет процента.
Той насочи лъча на фенерчето към гърдите ми, точно под брадичката ми, и продължително ме изгледа.
— Игрички ли се опитваш да ми играеш, Кори?
— Не и аз.
Тобен замълча, разкъсван от горещото си желание да ме застреля на място и слабата надежда, че може наистина да зная нещо за съкровището. Хващаше се за сламки и го знаеше, но не можеше да приеме факта, че целият му замисъл се е разпаднал, че с него не само е свършено, но и че съкровището го няма, че дългогодишният му труд е отишъл напразно и че има много голяма вероятност да бъде съден за убийство, осъден на смърт и изпържен.
Накрая каза:
— Беше невероятно, наистина. Имаше не само златни монети, но и скъпоценности… скъпоценности на великия могол на Индия… рубини, сапфири и перли в най-изящни златни обковки… и чували, цели чували с други скъпоценни камъни… Трябва да е имало скъпоценности за десетина-двайсет милиона долара… може би повече… — Тобен тихо въздъхна и продължи: — Мисля, че всичко това ти е известно. Мисля, че семейство Гордън са ти се доверили или са ти оставили писмо.
Наистина ми се искаше да бяха направили едно от тези две неща, за предпочитане първото. Но те не бяха, макар че навярно са имали такова намерение. Подозирах обаче, че Том и Джуди очевидно са оставили Тобен с впечатлението, че Джон Кори от нюйоркското полицейско управление знае нещо. Бяха предполагали, че по този начин ще запазят живота си, но уви. За момента това запазваше и моя живот, но тези моменти едва ли щяха да продължават още дълго.
— Значи си знаел кой съм, когато дойдох при теб във винарната — казах му аз.
— Разбира се, че знаех. Да не си мислиш, че си единственият умен човек на света?
— Зная, че съм единственият умен човек тук.
— Ами, щом си толкова умен, Кори, защо стоиш с ръце на главата, а пистолетът е у мен?
— Основателен въпрос.
— Губиш ми времето. Знаеш ли къде е съкровището?
— И да, и не.
— Достатъчно. Имаш пет секунди да ми кажеш. Едно…
— Той се прицели.
— Какво значение има къде е съкровището? Ти никога няма да успееш да се измъкнеш с него, няма да ти се разминат и убийствата.
— Яхтата ми може да ме откара чак до Южна Америка.
Две…
— Погледни действителността, Фреди. Ако си представяш как се печеш на плажа и местни момичета те хранят с манго, можеш да го забравиш, приятел. Дай ми пистолета и ще се погрижа да не те изпържат на стола. Кълна се в Господ, че няма да те изпържат. „Аз лично ще те убия.“
— Ако знаеш нещо, най-добре да го кажеш. Три…
— Мисля, че Стивънс е разбрал нещо. Ти как мислиш?
— Възможно е. Смяташ ли, че е взел съкровището? Четири…
— Фреди, забрави за шибаното съкровище. Всъщност, ако излезеш навън и внимателно се вслушаш, ще чуеш сирената за биологична опасност. През следващите няколко часа всички трябва да идем в болница, иначе сме мъртви.
— Лъжеш.
— Не те лъжа. Не чу ли сирената?
Той продължително замълча, после каза:
— Предполагам, че всичко е свършило, по един или друг начин.
— Точно така. Хайде да сключим сделка.
— Каква сделка?
— Ти ми даваш пистолета, излизаме оттук и бързо отиваме на кораба ти, после в болница. Ще разговаряме с областната прокуратура за доброволното ти предаване, ще те измъкнем под гаранция и след една година ще се изправим пред съда, където всеки ще има възможност да лъже както реши. Става ли?
Тобен мълчеше.
Разбира се, възможността да излезе под гаранция с обвинение в убийството на седем души беше равна на нула. Забележете също, че не използвах неприятни думи като „арест“ или „затвор“.
— Наистина ще те защитя, ако доброволно ми се предадеш — казах аз. „Как ли пък не, приятел.“ — Наистина. Честна дума.
Той очевидно обмисляше предложението ми. Моментът бе опасен, защото трябваше да избира между оказването на съпротива, бягството и предаването. Имах също предвид, че Тобен е лош комарджия и че самолюбието му е прекалено голямо, за да се откаже, когато започне да губи.
— Обаче ти не си тук като официален представител на закона — каза той.
Бях се страхувал, че ще се сети за това. Мисля си, че си взел всичко това лично. Че ти се иска да направиш с мен същото, каквото направих с Том, Джуди, семейство Мърфи и Ема…
Разбира се, той беше дяволски прав и това така или иначе означаваше, че с мен е свършено, затова се метнах наляво в мрака и се претърколих по пода. Тобен завъртя фенерчето и стреля, но аз бях стигнал много по-надалеч, отколкото бе преценил той. Всъщност в мига, в който Тобен на тисна спусъка и изстрелът заглуши шума от движенията ми, аз отново се претърколих, този път в обратната посока, като извадих ножа от панталоните си преди да ми е отрязал патката.
Тесният лъч бясно се мяташе из склада и Тобен стреляше напосоки. Куршумите отскачаха от бетонните стени и гърмежите отекваха в мрака.
