Погледнах я и отвърнах:
— Но първо би трябвало да ти се обаждам.
— Сама съм. Ами ти?
— Какво ти каза бившият ми партньор?
— Каза, че си сам.
— Но не самотен.
— Просто ми каза, че нямаш сериозни връзки.
Не отговорих и си погледнах часовника.
— Според източниците ми в областната прокуратура скоро ще предадат делото на съда — каза тя. — Няма да се съгласят да се признае за виновен срещу по-лека присъда.
Искат смъртно наказание.
Кимнах. Може и да не съм споменал за това, но изкорменият и скалпиран Фредрик Тобен бе оцелял. Не се изненадах прекалено много, защото знаех, че не съм му нанесъл смъртоносна рана. Бях избягвал артериите му, не бях забил ножа в сърцето му, нито пък му бях прерязал гърлото, както навярно би трябвало. Подсъзнателно, струва ми се, не можех да извърша убийство, въпреки че по време на схватката ни той можеше да умре от шок или от загуба на кръв, което също ме уреждаше. Сега обаче Тобен лежеше в самостоятелна килия в областния затвор и мислеше или за живот зад решетките, или за електрически удар в централната си нервна система. Или може би за смъртоносна инжекция. Иска ми се щатът да промени решението си. В случая на Фредрик аз съм за пържилката и бих искал да съм сред официалните свидетели, за да гледам как от ушите му излиза дим.
Не ми позволяват да посещавам дребния лайнар, но се погрижих да му предадат домашния ми телефонен номер. Гаднярът на всеки две седмици ми се обажда от пандиза. Аз му напомням, че безвъзвратно се е простил с виното, жените, песните, поршетата, бързоходните яхти и пътуванията до Франция и че съвсем скоро ще го изведат призори от килията, за да го екзекутират. Той на свой ред казва, че щял да се измъкне и че било по-добре да внимавам, когато излезел на свобода. Какво монументално его има този хуй.
— Ходих на гроба на Ема Уайтстоун, Джон — каза Бет.
Не отговорих.
— Погребаха я в старото гробище сред всички други гробове на рода Уайтстоун. Някои са тристагодишни.
Отново не отговорих. Бет продължи:
— Видяхме се само веднъж, спомняш ли си, в твоята кухня, но тя ми хареса и исках да оставя цветя на гроба й. И ти би трябвало да го направиш.
Кимнах. Трябваше да мина през цветарския магазин „Уайтстоун“ и да кажа едно „здрасти“. Трябваше да отида и на погребението, но не го направих. Не можех.
— Макс пита за теб.
— Сигурен съм. Той си мисли, че съм гушнал онези двайсет милиона долара в злато и скъпоценности.
— Така ли е в действителност?
— Естествено. Затова съм тук да припечелвам нещо повече от пенсията си.
— Как е белият ти дроб?
— Чудесно. — Забелязах, че неколцина от студентите ми са загубили търпение и се разхождат по коридора — кой до тоалетната, кой да пуши. — Трябва да се връщаме — казах на Бет.
— Добре.
Бавно тръгнахме към аудиторията. Мислиш ли, че някога ще открият съкровището на капитан Кид? — попита тя.
— Не. Мисля, че какъвто си беше параноик, Пол Стивънс го е скрил толкова надълбоко, че ще си остане там още триста години.
— Навярно си прав. Жалко.
— Може и да не е. Може би трябва да си остане там, където си е.
— Да не си суеверен?
— Не бях. Сега вече не съм толкова сигурен.
Стигнахме до вратата на аудиторията.
— Разбрах, че в тази сграда има басейн — каза тя. — Ходиш ли да плуваш?
— От време на време.
— Следващата седмица ще си взема банския. Става ли?
— Става… Бет?
— Да?
— Ами… няма ли да е малко неудобно?
— Не. Но очаквам накрая на курса да получа отличен.
Усмихнах се.
— Готова съм на всичко.
— Не приемам подкупи.
— Искаш ли да се обзаложим?
Студентите ни гледаха, усмихваха се и си шепнеха.
Влязохме вътре — аз зад катедрата, Бет на последния ред.
Обърнах се към аудиторията.
— Сред нас има още един детектив от отдел „Убийства“, детектив Бет Пенроуз от съфолкското областно полицейско управление. Името на детектив Пенроуз може би ви е познато от неотдавнашния случай в Северния край на Лонг Айланд. — Млъкнах за момент, после казах: — Участвах в разследването заедно с нея и двамата научихме по нещо от специфичния стил и методи на другия. Освен това тя ми спаси живота, така че за да й се отплатя, след лекцията ще я заведа да пийнем по нещо.
Всички избухнаха в аплодисменти.
Информация за текста
© 1997 Нелсън Демил
© 1998 Крум Бъчваров, превод от английски
Nelson DeMille
Plum Island, 1997
Сканиране и разпознаване: Неизвестен
Редакция: crecre, 2007
Публикация:
„Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1998
ИК „Бард“ ООД, 1998
ISBN 954-585-403-0
WARNER BOOKS, NEW YORK
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4418]
Последна редакция: 2007-12-03 08:00:00
1
Първият понеделник на септември
