задник върху парапета с лице към мен. Носеше син блейзер, бяла риза, кафеникави памучни панталони и спортни обувки на бос крак. Не можех да определя дали е на работа, или не.
— Можеш да си вземеш нещо безалкохолно от хладилната чанта — казах аз.
— Благодаря. — Той се наведе и измъкна от леда бутилка будвайзер. Макс има навика да нарича бирата „безалкохолна напитка“.
Известно време отпиваше, загледан в някаква точка на около метър от носа си. Аз отново насочих вниманието си към залива и се заслушах в музиката. Беше понеделник, така че почиващите през уикенда, слава Богу, си бяха отишли и както вече казах, Денят на труда бе минал. Бяха си заминали и повечето от летовниците, които наемат тук къщи, и човек отново можеше да почувства завръщането на самотата. Макс е местно момче и не преминава направо на въпроса, така че просто трябва да го почакаш. Накрая той ме попита:
— Твоя ли е тази къща?
— На вуйчо ми. Иска да ми я продаде.
— Недей да я купуваш. Моята философия е, ако нещо лети, плава или се чука, просто го вземи под наем.
— Благодаря.
— Докога имаш намерение да останеш?
— Докато вятърът престане да свири през гърдите ми.
Той се усмихна, но после отново се замисли. Макс е едър мъж, приблизително на моя възраст, тоест към средата на четирийсетте, с къдрава руса коса, червендалесто лице и сини очи. Жените като че ли го намират за хубав и това му е изгодно, доколкото е ерген и не е обратен.
— Как си? — попита той.
— Горе-долу.
— Какво ще кажеш за малко умствено упражнение?
Не отговорих. Познавам Макс от десетина години, но тъй като не живея тук, го виждам само от време на време. На това място би трябвало да кажа, че съм детектив от отдел „Убийства“ в Ню Йорк и преди да ме ранят работех в Северен Манхатън. Простреляха ме на 12 април. От двайсетина години в Ню Йорк не бе раняван детектив от „Убийства“, така че случаят се превърна в страхотна сензация. Пресцентърът на нюйоркското полицейско управление също подклаждаше огъня, защото това си беше реклама, а и аз съм си симпатичен, хубав и така нататък. Та подсладиха малко историята и пресата им оказа съдействие, това имам предвид. Междувременно двамата престъпници, които ме раниха, все още бяха на свобода. Прекарах две седмици в болница, после още няколко в манхатънския си апартамент, след това вуйчо Хари ми подхвърли, че лятната му къща била подходящо място за герой като мен. Защо не? Пристигнах тук в края на май, точно след Деня на незнайния воин2.
— Ти познаваше Том и Джуди Гордън, нали? — каза Макс.
Погледнах го и попитах:
— И двамата ли?
— И двамата — кимна той. И след минута мълчание в тяхна памет продължи:
— Иска ми се да хвърлиш един поглед на местопрестъплението.
— Защо?
— Защо не? Като лична услуга. Преди да го видят всички останали. Не ми достигат детективи за разследване на убийства.
Всъщност в полицейското управление на Саутхолд изобщо няма отдел „Убийства“, което обикновено не е проблем, защото в района този вид престъпление се среща съвсем рядко. Ако се случи, полицията на област Съфолк праща съответната група и Макс се отдръпва. Но това не му харесва.
Малко история: това е северният край на Лонг Айланд, щата Ню Йорк, гр. Саутхолд, основан, според поставената на магистралата табела, през хиляда шестстотин четирийсет и някоя си от преселници от Ню Хейвън, Кънектикът, които, както казват всички, бягали от краля. Южният край на Лонг Айланд от отсрещната страна на Пеконик Бей е модерно свърталище на писатели, художници, актьори, издатели и всякакви други лайнари. Хората тук, на северния край, са фермери, рибари и подобни. И навярно един убиец.
Във всеки случай къщата на вуйчо Хари се намира в селцето Матитък — на сто и петдесетина километра от Западна 102 — ра улица, където двама господа с латиноамериканска външност стреляха четиринайсет- петнайсет пъти срещу вашия покорен слуга и постигнаха три попадения по движеща се мишена от 8–9 метра разстояние. Доста слаб резултат, но аз не ги критикувам, нито се оплаквам.
Така или иначе, саутхолдската община обхваща по-голямата част от северния край и се състои от осем малки и едно по-голямо село, наречено Грийнпорт. В полицейското управление работят горе-долу четирийсет полицаи и Силвестър Максуел им е началник.
— Нищо няма да ти стане, ако хвърлиш един поглед — настоя Макс.
— Ще ми стане, естествено. Ами ако ме призоват да свидетелствам по случая в някой неудобен момент? Никой не ми плаща за това.
— Всъщност вече се свързах с областния управител и получих разрешение официално да те наема за консултант. Със сто долара дневно.
— Леле! Звучи като точно онази работа, която би трябвало да си спестя.
Макс си позволи да се усмихне.
— Виж сега, стотачката ти покрива газа и телефона. И без това нищо не правиш.
— Опитвам се да накарам дупката в десния ми бял дроб да се затвори.
— Работата няма да е напрегната.
— Откъде знаеш?
— Освен това имаш възможност да се проявиш като добър гражданин на Саутхолд.
— Аз съм нюйоркчанин. И не се предполага, че съм добър гражданин.
— Добре ли познаваше семейство Гордън? Приятели ли бяхте?
— Нещо такова.
— Ами заради тях тогава. Хайде, Джон. Ставай. Да вървим. Ще ти бъда много задължен.
Семейство Гордън наистина бяха добри хора… Изправих се и оставих бирата си.
— Приемам работата за долар на седмица, обаче трябва да имам официални правомощия.
— Съгласен. Няма да съжаляваш.
— Разбира се, че ще съжалявам. — Изключих касетофона и попитах:
— Има ли много кръв?
— Малко. Простреляни са в главите.
— Мислиш ли, че ще ми трябват галоши?
— Ами… изтекъл е малко мозък…
— Добре. — Нахлузих галошите си и заобиколихме по верандата към кръглата отбивка пред къщата. Влязох в необозначената му полицейска кола, бял джип „Чероки“ с припукваща полицейска радиостанция.
Потеглихме по дългата отбивка, покрита със стотинагодишен пласт черупки от стриди и миди — вуйчо Хари и всички преди него ги бяха изхвърляли върху пътя наред с пепелта и сгурията от печката, за да запечатат под тях калта и праха. Във всеки случай това се наричаше крайбрежна ферма и все още си бе край залива, макар че по-голямата част от обработваемата земя беше продадена. Районът е доста обрасъл, а самата къща е боядисана в кремаво със зелени орнаменти и зелен покрив. Наистина е много приятна и навярно ще я купя, ако полицейските лекари кажат, че вече не ставам за нищо. Трябва да се упражнявам да кашлям кръв.
Като става дума за инвалидността ми, имам голям шанс да получа необложена с данъци доживотна пенсия. За нюйоркското полицейско управление това е равносилно да идеш в Атлантик Сити, да пуснеш някоя сълза пред замъка на Тръмп, да си блъснеш главата в ротативките точно пред очите на данъчните власти и да улучиш джакпота!
— Слушаш ли ме?
— Какво?
— Казах, че са открити в 17:45 от техен съсед. И двамата били застреляни с по един изстрел в главата.
