разбирате, по телевизията звучат по един начин, но в действителния живот понякога звучат като пиратки, като остро изпукване или като задавяне на автомобилен двигател. Чухте ли какъвто и да било шум след спирането на двигателите?
— Не.
Беше мой ред.
— Добре, чули сте, че двигателите замлъкват — казах аз.
— Все още ли гледахте телевизия?
— Да. Но не пускаме звука силно. Просто седим близо до телевизора.
— С гръб към прозорците ли?
— Да.
— Добре, гледали сте телевизия още десет минути — какво ви накара да се изправите?
— Започна едно от предаванията на Агнес. Някаква адски тъпа дискусия. Водещ е Монтъл Уилямс.
— И сте отишли при съседите да си побъбрите с Том Гордън.
— Трябваше да взема на заем електрически удължител.
— Едгар обясни, че влязъл през дупка в живия плет, качил се на дървената веранда на семейство Гордън и хоп, там били Том и Джуди, съвсем мъртви.
— На какво разстояние от труповете бяхте? — попита Бет.
— На около пет метра.
— Сигурен ли сте?
— Да. Бях на края на верандата, а те лежаха срещу плъзгащата се стъклена врата. Около пет метра.
— Добре. Как разбрахте, че са семейство Гордън?
— Отначало не разбрах. Просто замръзнах и се сетих чак после.
— Как разбрахте, че са мъртви?
— Отначало нямах представа. Но видях… ами, нещо, което приличаше на трето око на челото му. Нали разбирате?
Бяха абсолютно неподвижни. И очите им бяха отворени, но не дишаха и не стенеха. Нищо.
Бет кимна.
— Какво направихте после?
— Плюх си на петите.
Беще мой ред.
— Според вас колко време всъщност сте стояли на верандата?
— О, не зная.
— Половин час?
— Не, по дяволите. Петнайсетина секунди.
Навярно по-скоро пет, подозирах аз. Два пъти разкарах Едгар из тези няколко секунди, като се опитвах да го накарам да си спомни дали в този момент е чул или видял нещо необичайно, нещо, за което е забравил да спомене. Напразно. Попитах го дори дали си спомня да му е замирисало на барут, но той бе непреклонен — казал всичко по време на първия си разговор с началника Максуел и толкова. Госпожа Мърфи потвърди думите му.
Чудех се какво е щяло да се случи, ако Едгар беше минал през живия плет десетина минути по-рано. Навярно сега нямаше да седи тук. Чудех се дали това му е минавало през ума.
— Как според вас се е измъкнал убиецът, щом не сте чули или видели нито кола, нито лодка? — попитах го аз.
— Ами мислих за това.
— И?
— Е, наоколо има много хора, които вървят, карат велосипеди, тичат за здраве и така нататък. Нали разбирате?
Струва ми се, че никой не би обърнал внимание, ако някой прави нещо такова.
— Добре. — Но тичащият за здраве човек със сандък за лед на главата би могъл да привлече вниманието. Имаше голяма вероятност убиецът все още да е бил някъде из района, когато Едгар се е натъкнал на труповете.
Оставих времето и мястото на убийството и започнах друга поредица въпроси.
— Семейство Гордън често ли имаха гости? — попитах госпожа Мърфи.
— Доста — отвърна тя. — Често готвеха навън. У тях винаги имаше по няколко души.
— Излизаха ли с яхтата си късно вечер? — попита Бет.
— Понякога — отвърна Едгар. — Двигателите им не можеха да се объркат. Понякога се връщаха ужасно късно.
— Колко късно?
— О, към два-три през нощта. Нощен риболовако питате мен.
Човек може да лови риба от „Формула 303“, на няколко пъти го бях правил и аз заедно с Том и Джуди, но тази яхта не е за риболов и бях сигурен, че Едгар го знае. Но Едгар беше от старата школа и смяташе, че никой не бива да говори лошо за мъртвите — освен под натиск.
Продължихме да ги разпитваме — за навиците на семейство Гордън, за странни автомобили и така нататък. Никога не бях работил с Бет Пенроуз, разбира се, но двамата бяхме на една и съща дължина на вълната и свирехме доста добре в дует.
След няколко минути госпожа Мърфи каза:
— Те изглеждаха наистина прекрасна двойка.
Долових намека и попитах:
— Смятате, че той е имал приятелка?
— О… не исках да кажа…
— А тя имаше ли си приятел?
— Ами…
— Когато Том не си е бил вкъщи, тя е имала посетител. Нали така?
— Ами, не казвам, че е бил приятел или нещо такова.
— Разкажете ни.
И тя го направи, но изобщо не бе чак толкова пикантно. Веднъж през юни, когато Том бил на работа, а Джуди си останала вкъщи, пристигнал приятен на вид, добре облечен брадат господин с бяла спортна кола от неопределен модел, който си тръгнал един час по-късно. Странно, но нямаше никакви улики за пламенна връзка, която би могла да доведе до престъпление от страст. После, преди няколко седмици, една събота, когато Том бил в морето с яхтата, в отбивката спрял „зелен джип“. От него слязъл мъж, който минал в задния двор, а там госпожа Гордън се печала на слънце по миниатюрни бикини. Той си свалил ризата и известно време двамата се пекли заедно.
— Не мисля, че беше редно, след като съпруга го нямаше — отсъди госпожа Мърфи. — Искам да кажа, че тя бе полугола, а този приятел си съблича ризата, ляга до нея и двамата просто си бъбрят, после той се изправя и си тръгва преди съпругът да се върне.
— Беше съвършено невинно — отвърнах аз. — Просто наминах да видя Том по работа.
Госпожа Мърфи ме изгледа. Усетих, че Бет също ме пронизва с поглед.
— Със семейство Гордън бяхме приятели — казах на госпожа Мърфи.
— О…
Господин Мърфи се подсмихна към тавана и ме информира:
— Жена ми има мръсно подсъзнание.
— Аз също. — Обърнах се към госпожа Мърфи. — Някога общували ли сте със семейство Гордън?
— Веднъж ги поканихме на вечеря, преди около две години, когато се преместиха тук. Те пък ни поканиха на барбекю веднага след това. Оттогава не сме се събирали.
Не можех да си представя защо.
— Познавахте ли някой от приятелите им по име? — попитах госпожа Мърфи.
— Не. Предполагам, че повечето са били от Плъм Айланд. Ако питате мен, те са странни хора.
И така нататък. Обичаха да приказват. Госпожа Мърфи се люлееше, господин Мърфи си играеше с
