Четирибуквено, двусложно,резливо, тънко като шиш,мълвяно, кряскано тревожноти вред в ушите ми звучиш.Как гордо въздуха разтресети, щом напуснахме Бургас,и „Нилос“ плавно ни понесекъм въжделената Елас!Когато бунта на черватасмути тревожно моя дух,пак теб — спасително в бедата,над морските вълни аз чух.На Дарданелите заспалисмутихме с теб покоя лек,и пак от теб скалите бялистозвучен пратиха ни ек.Край Лесбос, с чаша във ръката,сред рой ухилени глави,аз видех Дафнис в далнинатана Хлоя „Зито“ да мълви.В Пирея слисахме тълпите,но не със своя бесен вик —а с туй, че викахме те, Зито,на чисто елински език.… И ако ти със нас не бешев Атина, Зито, Господ знай,какъв ли неочакван щешеприемът ни да вземе край.Защото кой ли с жарки чувствабез теб би нейде реч държалза древногръцките изкустваи всебалкански идеал?И кой без тебе, Зито свято,би видел славния Партенон,би смукал в „Сплендид“ рацинатои спал безплатно в „Аполон“?Нима без теб не бих се вглеждалв две черни хубави очи,в ума си стихове нареждал,пиян от винните лучи?Та кой би спомнил за Сократа,та кой би губил своя глас,ако в скръбта на веселбатане беше ти навред при нас?Ех, Зито, Зито, дума сладка,ех, Зито, пълно с благодат,отде-наде ти в толкоз кратковековний враг превърна в брат?Коя бе таз вълшебна сила,що вля в теб светлий елексир,та триста Ганьовци опила,им даде толкоз келепир?Че ето на, и тук, в София,пак ти душите осени,да спомнят чудната магияна чудните атински дни!И може би таз нощ честитомнозина морни, като спят,в съня си тих дочуват „Зито!“и чаши шумно да звънтят.А утре не един ще дирипак някой „Сплендид“ — земен рай,че Ганьо харно туй намира —на чужда сметка да гуляй.
