а мрачните скали отекват странен тътен.“
V
И когато завърши тринощното бдение,
и умора прекърши лилейна снага,
час безумен настава за черни падения,
че потърсва забрава надвластна тъга.
Снела скъпия пояс на румена девственост,
тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор
из чертога заспал и нелепо тържествена
слиза в мрачните зали на мрачен позор.
Тя жаднее — и в мрака, под сводове каменни,
дето властно я чака препълнен потир,
гръд обнажила, броди и в пориви пламенни
рой презрени нероди привиква на пир.
Като мухи зловонни над блатните пясъци
из притулни притони стълпяват се те,
кръвно вино подклажда нестройните крясъци
и греховната жажда неспирно расте.
Утолено догаря тринощно страдание,
че прегръдки разтваря тя с огнена лъст —
през очите й греят тревожни сияния,
но ликува над нея наситена Мъст.
VI
Бурята стръвно изхвръкна
из свойте подводни гнезда,
едва затрептяла звезда
в облаци черни помръкна —
пламък и гръм небеса разлюляха…
— Аз пих сладостта на упойни треви…
„Плаха царкиньо, заспи, забрави —
заспи, забрави!“
Бурята огнено жали
над тебе и твоя позор,
не чуваш ли в хиляден хор
мощни вълни заридали —
ридаят те с твоята мъка несдържна…
— Аз пих сладостта на упойни треви
и мракът чрез мен светлините надви…
„Тъжна царкиньо, заспи, забрави —
заспи, забрави!“
Бяла вълна ще отмие
следите на черната сласт —
и нова, неведома власт —
и нова, неведома власт
утринна шир ще открие
пред взора на твоята бодрост победна…
— Не чакам ни мир, ни утеха, уви!
„Бедна царкиньо, аз плача — заспи, забрави, —
заспи, забрави!“
VII
В предели потайни, в чертог запустял —
сянка на смъртна печал.
Там плаха царкиня от здрач до зори
в плахи надежди гори.
Оглежда се трепетно в нейния взор
морски безбрежен простор
и в него проблясват през тънка мъгла
мачти и стройни весла.
VIII
Денят издига златен щит
над умирените води.
Тъмите слънце победи
и с много сълзи е отмит
позорний спомен в морна памят…
Как властно погледа примамят
безбрежни морски ширини
и в безметежна яснота
потръпват волните вълни —
о, как е светло след скръбта,
която в буря се изплака!
С невинен смях сърцето чака
дори и смътния мираж
на бели корабни платна,
които в синя далнина
ще зърне влюбения паж
и вест желана ще прошъпне…
Царкинята в надежди тръпне!…
IX
И ето — отново три деня в растяща тревога
безцелно изнизваха своите болни лъчи,
и ето — отново над нея, печална и строга,
