Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо
Въведение
Издателят на настоящата история смята, че на света не е имало човек като Робинзон Крузо, чиито собствени приключения да са заслужили в по-голяма степен своето представяне пред обществото и да са били толкова подходящи за отпечатване.
Превратностите в неговата съдба надхвърлят границите на всичко познато (поне според издателя), тъй като едва ли е възможно друг човешки живот да е бил изпълнен с повече премеждия.
Описанието е поднесено скромно, с подобаващо вглъбяване и с праведни тълкувания на събитията, както постъпват винаги мъдрите люде, та останалите да се поучат от дадения пример и да се отдаде дължимата почит на мъдрото провидение, колкото и разнообразни да са нашите преживявания, сполетяващи ни по своя воля.
Според издателя тук е представено едно вярно описание на действителността, тъй като по нищо не си личи разказът да е плод на фантазия; освен това издателят смята, че какъвто и да е случаят, подобни писания постигат целта си, понеже едновременно развличат и поучават; ето защо според него няма нужда да им се дава по-нататъшна препоръка пред света, затова той има честта да ги издаде.
I глава
Роден съм през 1632 година в град Йорк в почтено семейство, макар че не сме местни жители — баща ми е чужденец от Бремен и се заселва най-напред в град Хъл. Занимава се с търговия и след като натрупва състояние, отказва се от сделките и се установява в град Йорк, където се оженва за майка ми. Нейният род, известен като Робинзон, се ползува с много добро име в този край и аз бях кръстен на тях — Робинзон, по фамилия Кройцнер, но поради обичайното изопачаване на думите в английския език вече ни наричат Крузо — пък и самите ние се представяме така и така си пишем името; така ме наричат винаги и моите другари.
Имах двама по-големи братя, единият от които, подполковник в английския пехотен полк във Фландрия (тогава, под командването на известния полковник Локхарт), загина в битката с испанците край Дюнкерк. Що се отнася до другия ми брат, научих какво е станало с него не повече, отколкото баща ми и майка ми научиха какво стана с мен.
Тъй като бях трети син в семейството и не ме подготвяха за никакъв занаят, в главата ми отрано започнаха да се въртят мисли за пътешествия. Баща ми, вече на преклонни години, ми беше предал, както си му е редът, значителен обем от знания, доколкото това се постига чрез домашното възпитание и безплатното държавно училище, и се готвеше да ме прави адвокат, обаче аз не желаех да се задоволя с нищо освен с живота на моряк и тази моя склонност ме противопостави толкова силно на бащината ми воля, пък и на заръките му, както и на молбите и увещанията на майка ми и на други приятели, че в този стремеж на моята душа, теглещ право към жалкото съществуване, което щеше да ме сполети, сякаш имаше нещо съдбовно.
Баща ми, мъдър и улегнал човек, ми даде сериозен и отличен съвет да не се заемам с онова, което предусещаше, че съм замислил. Една сутрин ме повика в стаята си, която се налагаше да пази, понеже беше болен от подагра, и много развълнувано се противопостави на моите намерения. Попита ме какви причини освен чисто случайното увлечение ме карат да напускам бащин дом и родина, където бих могъл да разчитам на добро начало и имам изгледи, посредством старание и усърдие, да увелича благосъстоянието си, като водя спокоен и приятен живот. Обясни ми, че, от една страна, само хора със злочеста орис, а от друга страна — само щастливи галеници на съдбата отиват в странство да търсят приключения и се прославят в начинания, чието естество е встрани от утъпкания път; че всички тези неща са или твърде недостижими, или твърде долни за човек като мене; че аз се намирам по средата, или, казано с други думи, в по-висшата група на едно по-нисше съсловие, което според неговия личен и дълъг опит е най-доброто положение в света, най-подхождащо за човешко щастие, тъй като не е изложено на несгодите и лишенията, на теглилата и страданията, падащи се на онази част от човечеството, която се мъчи за насъщния хляб, нито е обременено от гордостта, разкоша, амбицията и завистта, характерни за висшето съсловие. Каза ми, че мога да съдя колко честито е това положение дори по една причина, а именно, че всички хора извън него му завиждат, че кралете често оплакват злощастните последици от това, че са били родени за велики дела и биха предпочели да се намират между двете крайности, между ниското и великото; а сам мъдрецът Соломон потвърждава, че това е точното мерило за истинското блаженство, когато моли Бог да не му дава нито сиромашия, нито богатство.2
Баща ми ме приканваше да обърна внимание на нещо, което ще виждам винаги: че делът на житейските беди се пада на най-висшите и на най-нисшите представители на човечеството, докато средното съсловие е изложено на по-малко злополучия и в него няма толкова превратности, както при по-висшите и по-нисши люде; нещо повече — тези по средата не са застрашени от толкова много болезнени състояния и притеснения — както телесни, така и душевни, за разлика, от една страна, от онези, които посредством порочен живот, разкош и разточителство се поболяват като естествена последица от начина си на живот, или, от друга страна, от онези, които посредством изнурителен труд, лишения от най-необходимото или оскъдно препитание стигат до същото; че средното положение в живота е предназначено за всякакъв вид добродетели и всякакъв вид радости; че спокойствието и изобилието се превръщат в слуги на човека от средна ръка; че сдържаността, умереността, кротостта, доброто здраве, общественото положение, всичките допустими развлечения и всички желани удоволствия са благословия, съпровождаща хората от средна ръка; че по този път човек върви безшумно и гладко през света и го напуска с приятно чувство, без да е притесняван от тегобите на ръцете или на главата, без да робува цял живот за къшея хляб или да е измъчван от объркани обстоятелства, които лишават душата от покой, а тялото — от отдих; без да бъде
