Той изпрати съпровождачите ни да ни посрещнат в съседната клисура, където решихме да отидем през превала след козлите. Започнахме да се изкачваме по каменната река, настръхнала от скални отломъци и сипеи ситен чакъл. Беше горещо и се налагаше всеки десет минути да почиваме. На разстояние един изстрел излетя и плавно се понесе голяма ръждивочервена пуйка с бяла опашка отдолу. Вдигнах пушката и разперилият криле силует на улара за миг кацна на мушката, но Намазалиев ме хвана за ръката.
— Почакай! — тихо викна той. — Не стреляй, козел ще изплашиш!
Като свистеше рязко, вдигна се и с крясък отлетя към снега и втора пуйка, а след нея — и трета. Няколко други се вдигнаха надалеч.
Изкачихме се до мястото на бившето леговище на козлите и продължихме по тясната пътечка към превала. Горе тръгнахме по мек насип от едър чакъл. След това започваше плато, покрито със започнал да се топи фирнов сняг. Разкри се панорама на огромни върхове. В перспектива те изглеждаха малко по-ниски от нас. Зад нас лежеше гигантската верига на снежните планини на Кунгей Алатау. Встрани и отпред се тълпяха планините на Заилийски Алатау, веригите се очертаваха чисти и ясни, върховете блестяха. Тръгнахме направо през снега, той се топеше и слягайки се, се бе превърнал в твърд фирн. Приближихме до края на превала откъм другата страна. От височината на стръмната урва се разкри картината на съседната клисура във вид на огромен циркус. Стояхме над изворите на реки. От ледените езици долу изтичаха ручеи. Като тераси бяха разположени осем езера. От третото с шум изтичаше вода и се разбиваше, образувайки пяна и пръски от ударите в стръмните склонове. Голямо езеро лежеше в центъра на каменния циркус. То не изтичаше отникъде. Снежните полета достигаха плътно до южния му бряг. Настанили се на края на скалната урва и опрели крака в една пукнатина, разглеждахме лежащия под нас свят. Козлите изчезнаха безследно. В центъра на циркуса обаче — там, където се издигаха няколко малки самотни остри скали — стояха два стари козела.
— О, бикове, истински бикове! — възкликна Шерше. — Ще идем при тях! — живо каза той, очертавайки с ръка пътя по огромния радиус на циркуса.
От края на бездната изглеждаше, че надолу път няма. Тръгнахме направо, по края на фирновия сняг. Намазалиев започна да се спуска по пътя на козлите. Скоро достигнахме място, при което се налагаше да се скача. Трябваше да скочим към два метра надолу и да се задържим на много малка заснежена издатина на скалите. Шерше скочи и като балансира, се задържа, след това погледна към мен отдолу и каза:
— Моля те, послушай, не скачай, иди назад, ще ти пратим кон.
Аз се засмях. Той поклати глава и скочи по-нататък на каменистия сипей. След половин минута аз го догоних и тръгнахме внимателно надолу. Сипеят от чакъл и едри камъни, смесени с него, течеше под краката ни и ние се сляхме с него. Това беше типичен сипей — стъпиш ли в него, той започва бавно, а след това все по-бързо да тече, сякаш си стъпил в река, в която вместо вода плуват живи, течащи всички заедно камъни. Преди да слезем към езерото, тръгнахме по края на снежното поле. Тук Шерше стана още по- предпазлив.
Спуснахме се под стените на скалиста урва. Над главите ни тревожно, гръмко и ясно крещяха жълтоклюни алпийски гарги. Когато те прелитаха от камък на камък или със спирални извивки се вдигаха към върха на скалата, наблюдавайки ни, краката им ярко аленееха. Казахите наричат тези птици тай-карга, а киргизите — саръ-тумшук-чокотан. Беше странно да се гледат тези блестящи черни птици сред мъртвите камъни, където само мъхове, лишеи и бактерии образуват цветна покривка в зелено, розово, виолетово и червено върху повърхността на земята и скалните отломъци. Спуснахме се по-долу и излязохме на каменния склон. Със скачане стигнахме до края на езерото, след това тръгнахме край брега и излязохме в центъра на циркуса. Пред нас се издигаше малката, двадесетметрова група скали, на която бяхме видели двата козела. Започнахме да се катерим. Горе стъпките на Шерше станаха съвсем тихи, той сне пушката и започна да дебне. Козлите бяха изчезнали, обаче Шерше откри следите им. Те се спускаха на сто метра по-надолу, изкачваха се на другата, следващата група малки скали и изчезваха.
Денят преваляше, иззад скалите и дълбоките падини започнаха да се надигат сенки, прохлада обвиваше планините. Всичко замираше в мълчание и спокойствие от тишината на идващата вечер.
— У, дявол — каза Шерше, — ловът свърши, почини си малко и ще отидем при конете.
Седнахме на камъните. Слънцето се скланяше зад планините, започна да пада здрач.
— Сега теке тук ще дойде — продължи Шерше, — трябва да убием, трябва да нощуваме, а хляб няма, дреха няма, ще отидем в къщи. Гледай, сега теке ще дойде, тогава ще тръгнем.
В лекия здрач върху скалата срещу нас се появиха четири козела. Те стояха в профил, мощни, с шоколадов цвят, с дълги, тесни и тъмни бради, извили сърповидните си мощни рога.
— Погледни! — каза Шерше, показвайки с ръка назад, към скалата, от която преди малко се бяхме спуснали.
На срязания скалист връх рязко се очертаваха около десетина силуета. И изведнъж те станаха много повече. Десетки теке стояха и гледаха надолу, към дълбочината на циркуса, където се готвеха да се спуснат. И на всички други скали започнаха да излизат десетки теке. Като на гравюра, рисувана от невидимата ръка на велик художник, се появяваха тъмните силуети, очертавайки се на свечеряващото се небе.
Онемях от възторг. Наоколо, по целия хоризонт на огромния циркус, стояха свободните, непобедими тауг-теке. Леко склонили глави с могъщите си рога, те се оглеждаха, душеха и напрягаха слух.
Върховете на планината започнаха да се замъгляват. Мъглата се спускаше, обвивайки скалите. И теке, и камъните, и небето — постепенно всичко потъна в призрачната тъкан на облаците.
Ето го него, каменното царство на теке. Мълчаливо и неподвижно седяхме с Шерше и наблюдавахме виденията на това задоблачно царство.
Изведнъж долу зад скалата се чу шумолене, а след това предпазливият, едва доловим, но ясен шум от стъпки на спиращо се, замиращо и отново тръгващо животно. Ние залегнахме. Безшумно дръпнах предпазителя. Гърдите ми се изпълниха с пулсиращото ми сърце.
Откъм моята страна, на около шестдесет метра, иззад камъните се появиха сърповидни рога и изведнъж с неуловими движения тауг-теке се изправи цял на самия ръб на малката скала. Мигновено стрелях и повторих. Теке изчезна. Камъните загърмяха по издатините и ние чухме глух шум от падане.
Прибягвайки към скалния ръб, видяхме теке — той лежеше на седем метра под нас, на последната скална тераса. Огромното животно беше мъртво, тънка струя кръв течеше от ъгъла на устата му.
Пристигнаха киргизите, прехвърлиха мъртвия тауг-теке през седлото на Шерше и го привързаха. Вече по тъмно седнахме на конете. Като разговаряха приглушено, ловците тръгнаха надолу. В глъбините на клисурата луната, скрита зад планинските теснини, угасна. На дъното на клисурата легна мрак. След това планините се раздалечиха и луната се показа отново. Няколко пъти се спускахме на дъното на клисурата във влажната тъмнина, изпълнени с боботенето на водата, и отново се изкачвахме горе, където шумът затихваше и сияеше светлината на луната.
Юртите се появиха неочаквано. Като разседлах коня, аз влязох в плъстения кръг на киргизкия дом. Огънят пламтеше ярко. Около него седяха, подвили крака по турски, киргизите-ловци. Стопанката стоеше край меха и с дълга пръчка бъркаше кумиса. Оставих седлото и излязох.
Юртите бяха тъмни. Светлината не проникваше през тях. Неподвижната тъмнина скри планините. Табунът пръхтеше. На небето започнаха да се появяват звезди и все повече се разгаряха…
Информация за текста
© Николай Дубинин
© 1979 Атанас Георгиев, превод от руски
Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010
Издание:
Ловни разкази
ДИ „Земиздат“, София, 1979
Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска
Редактор: Радка Гоцева
