доказателство.
— О, естествено! — възкликна Бувил. — Мао е способна на всичко.
По тази точка той отдавна бе наясно. Знаеше, че Мао се бе провинила в две престъпления, много по- тежки от открадване на пергаменти. Тя сигурно бе убила крал Луи Х; пак тя, пред собствените му очи, на него, Бувил, бе убила дете на пет дни, въобразявайки си, че това е малкият посмъртно роден крал… и все за да запази графството си Артоа. Наистина глупаво е заради нея да има скрупули относно точността на показанията си! Разбира се, че тя бе откраднала брачния договор на брат си и имаше очи да отрече, дори под клетва, че изобщо е съществувал! Ужасна жена!… Заради нея истинският наследник на френските крале растеше далеч от кралството си, в някакво италианско градче, в дома на лихвар, който го смяташе за свой син!… Хайде, не трябва да мисли за това. Неотдавна Бувил бе поверил на папското ухо тази тайна. Да не мисли вече за нея, никога… за да не би да се изкуши да проговори. Пък и нека тези анкетьори си вървят по-скоро!
— Имате право, оставете всичко, както сте го написали. Къде трябва да се подпиша?
Нотариусът подаде перото на Бувил. Той едва различаваше края на хартията. Подписът му излезе малко извън листа. Чуха го да си мърмори:
— Накрая бог ще я накара да изкупи греховете си, преди да я повери на дявола.
Поръсиха малко прах, за да изсушат подписа му. Нотариусът пъхна отново листата и дъсчицата за писане в черната си кожена чанта. После двамата анкетьори станаха, за да се сбогуват. Бувил им махна с ръка, без да става. Не бяха направили и пет крачки и се превърнаха за него в две неясни сенки, които се стопиха зад водната стена.
Бившият шамбелан дрънна със звънчето, поставено до него, за да му донесат киселото мляко. Измъчваха го различни мисли. Как уважаваният му господар Филип Хубави, издавайки присъдата си относно Артоа, бе забравил ратифицирания преди това от него договор, как не бе се погрижил преди това да премахне документа? Ах! И най-добрите крале не вършат само добродетелни дела…
Бувил си казваше също, че в някой от близките дни ще отиде при банкера Толомей, за да се осведоми за Гучо Балиони… и за детето… само че без да набляга особено, сякаш просто от любезност, между другото. Старият Толомей вече почти не ставаше от леглото си. На него пък му се бяха схванали краката. Животът ни напуска така: за един се затваря ухото, за друг угасват очите или престават да се движат крайниците. Изчисляваме миналото в години, но не смеем вече да мислим за бъдещето освен в месеци или седмици.
„Ще доживея ли, докато узрее този плод и ще мога ли да го откъсна?“ — мислеше си граф дьо Бувил, като гледаше увисналата круша.
Месир Пиер дьо Машо, феодал на Монтаржи, беше човек, непрощаващ никога оскърбленията, дори и на мъртвите. Смъртта на враговете му не усмиряваше злопаметността му.
Баща му, заемащ висок пост по времето на Железния крал, бе смъкнат от Ангеран дьо Марини и материалното състояние на семейството сериозно бе пострадало. Падането на всемогъщия Ангеран беше за Пиер дьо Машо лична разплата. Най-щастливият ден в живота му беше, когато в качеството си на оръженосец на крал Луи Вироглавия бе отвел Ангеран дьо Марини до бесилото. Отвел е силно казано, той просто го бе придружил и то не на първата редица, а сред множеството много по-важни от него сановници. С годините обаче тези благородници си бяха отишли един след друг и това позволяваше на месир Пиер дьо Машо всеки път, когато разказваше за това паметно шествие през града, да минава с едно място по-напред в йерархията.
Най-напред той се задоволяваше да каже, че с поглед е отправил предизвикателство към месир Ангеран, изправен в каруцата, и с изражението си му доказал, че който навреди на рода Машо, рано или късно ще бъде сполетян от беда.
После, тъй като споменът разкрасява случилото се, той твърдеше, че по време на последната си разходка Марини не само го познал, но се обърнал към него и казал тъжно:
— А, вие ли сте Машо? Сега вие тържествувате. Навредих ви на времето, сега се разкайвам.
Днес, след като бяха изминали четиринадесет години, изглеждаше, че Ангеран дьо Марини, отивайки към смъртта си, е имал думи само за Пиер дьо Машо и от затвора чак до Монфокон му разкрил напълно душевното си състояние.
Дребен, със сключени над носа вежди и вдървен крак след лошо падане по време на турнир, Пиер дьо Машо все още караше да смазват грижливо броните, които никога вече не слагаше на гърба си. Беше колкото злопаметен, толкова и тщеславен и Робер д’Артоа знаеше отлично това, щом се бе потрудил да отиде два пъти при него, за да говорят именно за прочутото му яздене до каруцата с месир Ангеран.
— Отлично! Разкажете всичко това на кралските комисари, които ще поискат да свидетелствувате по моето дело — му каза Робер. — Мнението на доблестен мъж като вас е от голямо значение. Вие ще осветлите краля и ще си спечелите неговата, както и моята признателност. Получавали ли сте някога пенсия за услугите, оказани от баща ви и вас на кралството?
— Никога.
Каква несправедливост! След като толкова много интриганти, най-обикновени буржоа, парвенюта са си издействували през последните години да фигурират в списъците за дарения от двора, как са могли да забравят човек с такива добродетели като месир дьо Машо? Съзнателно недоглеждане, не ще и съмнение, внушено от графиня Мао, която открай време е била съюзница на Ангеран дьо Марини!
Робер д’Артоа щял лично да бди за изправянето на подобна неправда.
Така че когато рицарят дьо Вилбрем, и този път придружен от нотариуса Тесон, отиде при бившия щитоносец, той се престараваше в отговорите си, както анкетьорът — във въпросите.
Разпитът се състоя в една съседна градина, защото според тогавашния обичай в правосъдието показанията трябваше да се дават на открито място, навън.
Пиер дьо Машо разказваше така, сякаш екзекуцията бе станала предната вечер.
— Та, значи — поде Вилбрем, — вие сте били, месир, пред каруцата, когато свалили месир Ангеран близо до бесилото?
— Аз се качих в самата каруца и по заповед на крал Луи Х попитах осъдения, за кои свои прегрешения пред кралството се обвинява, преди да се яви пред бога.
В същност Тома дьо Марфонтен бе натоварен на времето с това задължение, но Тома дьо Марфонтен бе отдавна мъртъв…
— А Марини продължи да се представя за невинен и да отрича всички обвинения, отправени му на процеса, но все пак призна… това са собствените му думи, от които личи измамничеството му… че „за справедливи каузи извършил несправедливи постъпки“. Тогава аз го попитах кои са тези постъпки и той ми изреди не една, както например, че уволнил баща ми, месир дьо Монтаржи, и че измъкнал от кралските регистри брачния договор на покойния граф д’Артоа, за да облагодетелствува госпожа Мао и дъщерите й, снахи на краля.
— Ах, значи, той го е измъкнал? Сам си признал! — извика Вилбрем. — Това е много важно. Запишете го Тесон, запишете.
Нотариусът нямаше нужда да бъде подканван и стържеше усърдно хартията с перото. Какъв услужлив свидетел се оказа месир дьо Машо!
— А знаете ли, месир — попита Тесон, вземайки на свой ред думата, — дали е бил възнаграден за това престъпление?
Машо леко се поколеба, сбръчвайки сивите си вежди.
— Естествено, че е бил — отговори той. — Защото аз го попитах още дали е вярно, че е получил, както се разправяше, четиридесет хиляди ливри от госпожа Мао, за да издействува от краля да се произнесе в нейна полза. И Ангеран наведе глава в знак-на съгласие и голям срам, като промълви: „Месир дьо Машо, молете се на бога за мен!“ И това беше все едно признание.
При тези думи Пиер дьо Машо скръсти победоносно и презрително ръце.
— Сега всичко е съвсем ясно — каза Вилбрем със задоволство.
Нотариусът записваше последните думи на свидетеля.
— Изслушахте ли много свидетели вече? — попита бившият щитоносец.
— Четиринадесет, месир, а ни остава да чуем още два пъти по толкова — отвърна Вилбрем. — Но ние сме осем анкетьори и двама нотариуси, та си разпределяме работата.
