— Ги, мили ми баджанако, ще откупим от теб правото за сечене на монети. Това ще бъде първата ни грижа.
За няколко дни Робер свърши чудесна работа.
— Виждаш ли, Филип, виждаш ли — каза той на своя кандидат. — Колко полезни ни са днес женитбите, уредени от баща ти. Казват, че многото дъщери били голяма мъка за семействата. Този мъдър човек, бог да го прости, съумя да нареди добре всичките ти сестри.
— Да, само че сега ще трябва да изплащам зестрите. Някои от зетьовете ни са получили едва една четвърт…
— Като се почне със зестрата на милата Жана, моята съпруга — припомни му Робер д’Артоа. — Но след като ще разполагаме със съкровището…
По-мъчно привлякоха фландърския граф Луи дьо Креси и дьо Ньовер. Той не беше баджанак и не се домогваше до земя или пари. Искаше да си възвърне графството, от което поданиците му го бяха изгонили. Така че, за да го увещаят, трябваше да му обещаят война.
— Луи, мили братовчеде, Фландрия ще ви бъде върната и то със силата на оръжието, заклеваме ви се!
След като убеди и него, Робер, който мислеше за всичко, изтича отново във Венсен, за да накара Шарл да измени завещанието си.
Шарл беше вече само сянка на крал и изхрачваше малкото, което беше останало от дробовете му.
Но макар и умиращ, той си спомни точно в този момент за проекта за кръстоносен поход, който някога чичо му Шарл дьо Валоа му беше пъхнал в главата. Проект, отлаган от година на година. Субсидиите от църквата бяха използвани за други цели. После Шарл дьо Валоа умря. Нима Шарл IV не трябваше да види в болестта, която го съсипваше, наказание за неудържаното обещание, за неизпълнения обет? Кръвта от гърдите му, която цапаше чаршафите му, напомняше червения кръст, който не бе пришил на плаща си.
И тогава с надеждата, че ще умилостиви небето и ще измоли още малко живот, той прибави към завещанието си последните си желания относно Божия гроб:… „защото възнамерявам да замина за там приживе — продиктува той, — а ако не ми се удаде приживе, да бъдат отпуснати петдесет хиляди ливри за първия общ поход, който ще бъде организиран“. Не се искаше толкова много от него, нито да обременява с подобна ипотека кралската хазна, от която се нуждаеха за по-спешни вложения. Робер беше вбесен. Този глупак Шарл трябваше да се инати така тъпо до последния си дъх!
Искаха от него само да завещае три хиляди ливри на канцлера Жан дьо Шершьомон и по толкова още на маршал дьо Три и на месир Мил дьо Ноайе, председател на Сметната камара, задето бяха служили лоялно на короната… и защото поради функциите си участвуваха в Съвета на перовете.
— Ами конетабълът? — прошепна умиращият крал.
Робер повдигна рамене. Конетабълът Гоше дьо Шатийон беше на седемдесет и осем години, глух като пън и собственик на толкова имущества, че се чудеше какво да ги прави. На неговата възраст не можеше да стане тепърва алчен! Зачеркнаха конетабъла.
В замяна на това Робер много предпазливо помогна на Шарл IV да състави списъка на изпълнителите на завещанието, защото той установяваше един вид йерархия между високопоставените лица в кралството: начело стоеше Филип дьо Валоа, после идваше граф Филип д’Еврьо, а след него самият той, Робер д’Артоа, граф дьо Бомон льо Роже. След това той се зае да привлече църковните перове. Гийом дьо Три, реймски херцог-епископ, беше на времето възпитател на Филип дьо Валоа. Освен това Робер малко преди това беше вписал брат му, маршала, в кралското завещание за три хиляди ливри, чийто звън той съумя да използва. От тази страна нямаше да очакват разочарования.
Лангърският херцог-архиепископ беше отдавна спечелен за семейство Валоа. Също така предан беше и графът-епископ на Бове, Жан дьо Марини, последният жив брат на великия Ангеран. Стари предателства, стари угризения и взаимни услуги бяха изтъкали здрави връзки.
Оставаха епископите на Шалон, Лаон и Ноайон. Знаеше се, че те ще се приобщят към Йод Бургундски.
— Е, колкото до бургундеца — извика Робер, като разпери ръце, — това е твоя работа, Филип! Аз не мога да издействувам нищо от него, ние сме на нож. Но ти си женен за сестра му, трябва да имаш известно влияние над него.
Йод IV не беше орел като управник. Все пак той си спомняше уроците на покойната си майка Анес, последната дъщеря на Луи Свети, и как самият той, за да признае Филип Дългия за регент, беше спечелил присъединяването на графството Бургундия към херцогството си. По този повод Йод се беше оженил за внучката на Мао д’Артоа, четиринадесет години по-млада от него, обстоятелство, от което той не се оплакваше сега, когато тя беше вече пораснала.
Когато пристигна от Дижон и се затвори с Филип дьо Валоа, той постави най-напред въпроса за наследството на Артоа.
— Нали се уговаряме, че в деня на смъртта на Мао графството Артоа ще бъде наследено от дъщеря й, кралицата-вдовица Жана, а после ще се падне на моята съпруга, херцогинята? Настоявам на този пункт, братовчеде, защото ми са известни претенциите на Робер относно Артоа. Достатъчно ни е проглушил ушите с тях!
Тези могъщи феодали бранеха със същото недоверчиво настървение наследствените си права над отделните части на кралството, както снахите си оспорват канчетата и чаршафите, когато умре някой бедняк.
— Два пъти Артоа беше присъждано на графиня Мао — отвърна Филип дьо Валоа. — Ако никакво ново обстоятелство не подкрепи искането на Робер, Артоа ще бъде наследено от вашата съпруга, братко.
— Не виждате ли никакви пречки?
— Никакви.
Така лоялният Валоа, безукорният рицар, героят от турнирите, даде на двамата си братовчеди, на двамата си зетьове две противоположни обещания.
Честен все пак в своята двойнственост, той предаде на Робер д’Артоа разговора си с Йод и Робер одобри напълно поведението му.
— Важното — каза той — е да имаме гласа на бургундеца и няма никакво значение, че щял да си втълпи нещо, на което няма право. Някое ново обстоятелство, така ли му каза? Отлично, ще му го представим, братко, и ти няма да измениш на думата си. Хайде, всичко е наред!
Оставаше само да изчакат последната формалност, кончината на краля, като се молят тя да настъпи по-бързо, докато все още съществуваше хубавото единение на феодалните владетели около Филип дьо Валоа.
Последният син на Железния крал издъхна в навечерието на Сретение господне2 и новината за смъртта му се разнесе на другия ден сутринта в Париж заедно с мириса на топли палачинки.
Всичко като че ли трябваше да протече по съвършено замисления план на Робер д’Артоа, но призори в деня, в който бе насрочен Съветът на перовете, пристигна един английски епископ с лукаво и уморено лице в окаляна носилка, за да предяви правата на кралица Изабел.
III. СЪВЕТ ОКОЛО ЕДИН ТРУП
Нито мозък вече в главата, нито сърце в гърдите, нито вътрешности в корема. Един кух крал. Балсаматорите бяха завършили предната вечер работата си върху трупа на Шарл IV.
Но нима в този си вид той бе много по-различен от слабоволния, равнодушен и бездеен монарх, какъвто бе приживе? Бавноразвиващо се дете, което собствената му майка наричаше „гъсенце“, измамен съпруг, нещастен баща, упорствуващ напразно чрез три женитби да си осигури потомство, владетел, управляван през цялото време, отначало от чичо си, а после от братовчедите си, той бе послужил само за въплъщение на кралския принцип. И продължаваше да го въплъщава.
В дъното на парадната зала с колони в замъка Венсен лежеше скованият му труп върху пищно легло, облечен в лазурна туника и осеяна с кремове мантия, с корона върху главата.
Перовете и бароните, събрани в другия край на залата, можеха да забележат блестящите ботуши от брокат на краката му, осветени от гората от свещи.
