беше убит сред първите и почти никой от неговите хора не успя истински да накърнени английската позиция. По проучения от Йосташ дьо Рибмон път всички бяха разгромени.
Вместо да се притече на помощ на Клермон, Одреем решил да се отдалечи от него и поел по течението на Моасон, искаше да нападне англичаните в гръб. Натъкна се на войската на граф Уоруик, чиито стрелци не го посрещнаха по-добре. Скоро се разбра, че Одреем е ранен и пленен. За атинския херцог не се знаеше нищо. Беше изчезнал в схватката. За няколко минути френската армия бе загубила тримата си пълководци. Лошо начало. Но всъщност дотук бяха убити или отблъснати само триста от двадесет и пет хиляди мъже, а останалите напредваха стъпка по стъпка. Кралят отново се бе качил на седлото, за да оглави това море от брони, което бавно напредваше.
И ето че настъпи странно объркване. Оцелелите от отряда на Клермо, свличайки се между двата смъртоносни плета, обезумели и неспособни да спрат уплашените коне, се сблъскаха с първата войска, тази на Орлеанския херцог, и повалиха като пионки своите събратя, които мъчително се изкачваха пеш. О, не повалиха много: тридесет или петдесет може би, но те пък с падането си увлякоха двойно повече.
Тогава сред войската на Орлеанския херцог настана паника. В стремежа да се предпазят от ударите първите редици започват да отстъпват в безпорядък; отзад не знаят защо първите се връщат, нито под чий натиск; за няколко мига в този близо шест хиляден отряд настъпва пълна суматоха. Не са свикнали да се бият пеш, освен на турнир, един срещу един. Сега, с тежките брони, които затрудняват движенията им, почти невиждащи под шлемовете, те си мислят, че вече са безвъзвратно загубени. И всеки се втурва да бяга, а всъщност са още доста далеч от обсега на първия враг. Това е нещо невъобразимо — войска, която сама се отблъсква!
Така хората на орлеанокия херцог и самият той отстъпиха едно поле, което никой не им оспорваше; някои потърсиха убежище зад войската на краля, но повечето побягнаха, ако това можеше да се нарече бягане, право, при конете, пазени от прислугата, в действителност преследвани единствено от страха, който тези горди мъже сами си внушаваха.
Качваха се на седлата и незабавно офейкваха, някои от тях проснати като килими върху конете, не успели добре да ги възседнат. И изчезваха сред полето… Божията десница, не можеш да не си помислиш това… нали, Аркамбо?… Само неверниците биха се усмихнали.
Войската на престонаследника също бе поела нагоре… „Монжоа Сен-Дьони!“… и продължи да напредва, понеже никой не отстъпваше към нея. Първите редици, вече задъхани от хода, навлязоха между същите така гибелни за Клермон плетища, препъвайки се в канете и телата, повалени тук само преди малко. Иззад коловете ги посрещнаха със същите облаци от стрели. Разнесе се звън от сблъскани мечове сред викове на ярост или болка. Понеже проходът беше твърде тесен, само малка част бяха въвлечени в схватката, останалите, струпани отзад, не можеха да мръднат. Според получената заповед Жан дьо Ланда, Вудне, а също и сир Гишар стояха около престолонаследника, комуто трудно би се удало, както и на братята му дьо Поатие и дьо Бери, да се движи или да ръководи каквато и да е била маневра. И освен това, нека пак ви напомня, че когато не си на кон, с тези стотици брони отпред, зрителното поле през процепите на шлема е достатъчно ограничено. Престонаследникът почти не виждаше по-далеч от знамето, носено от рицаря Тристан дьо Меньоле. Когато рицарите на граф Уоруик, същите, които бяха пленили Одреем, връхлетяха на коне върху фланга на войската на престолонаследника, беше много късно да се престрояват за отпор.
Това наистина бе връх на всичко! Англичаните, които с такава охота се бият пеш, и даже са се прославили с това, щом видяха, че враговете им са слезли от конете за атаката, отново се бяха качили на своите. Те не бяха много, но произведоха сред хората на престонаследника същото сътресение, даже по- тежко от това, което от само себе си бе възникнало в редовете на орлеанския херцог. Това причини още по-голямо объркване. „Пазете се, пазете се!“ — каза на тримата кралски сина. Рицарите на Уоруик се бяха устремили към знамето на престолонаследника, а самият престонаследник, изпусна късото си копие сред блъсканицата на своите войници, с мъка успяваше да задържи меча си.
Вудне или Гишар, не знам точно кой, го издърпа за ръката и му извика: „Трябва да се оттеглите, последвайте ни, монсеньор!“ Ако изобщо можеше… Престолонаследникът видя злочестия Тристан дьо Меньоле проснат на земята, кръвта му изтичаше през нагръдника като от спукано гърне, и се разливаше по знамето с гербовете на Нормандия и Дофине. Боя се, че точно това му вдъхна сили за бягство. Ланда и Вудне му проправяха път през собствените им редици. Двамата му братя го следваха, водени от Сен- Вьонан.
За това, че се измъкна от опасното положение, няма място за укор, и тези, които му помогнаха, заслужават само похвала. Беше им възложено да го напътствуват и пазят. Не можеха да оставят френските принцове, особено първородния, в ръцете на врага. Дотук няма нищо лошо. Че престолонаследникът е отишъл при конете, или пък че са му довели коня, че отново го е оседлал, че придружителите му са сторили същото, и това е в реда на нещата, защото малко преди туй са били нападнати от хора на коне.
Но че после престолонаследникът побягна в бърз галоп, без да погледне назад, напускайки бойното поле също като чичо си д’Орлеан преди малко, това трудно може да бъде възприето някога като достойно поведение. Ех, на рицарите на Звездата този ден не им бе отреден за подвизи!
Сен-Вьонан, старият и предан служител на короната, докрай ще твърди, че лично той е взел решението да отдалечи престолонаследника от бойното поле, след като е видял, че войската на краля е изпаднала в неблагоприятно положение, защото е трябвало повереният му наследник на трона на всяка цена да бъде спасен, и че му се е наложило много да настоява, и почти да му заповядва да тръгне; той ще поддържа това дори пред самия Шарл… славният Сен-Вьонан! Уви, някои други не бяха толкова дискретни.
Като го видяха да се отдалечава, хората от войската на престолонаследника не се подвоумиха и също се затичаха към конете си с викове за всеобщо отстъпление.
Престолонаследникът измина една левга, както се беше засилил. После, намирайки, че е вече в безопасност, Ландас, Вудне и Гишар му казаха, че се връщат на полесражението. Той нищо не им отговори. Какво да им каже? „Връщате се при дълга, а аз бягам от него; поздравявам ви!“… Сен-Вьонан също искаше да се върне. Но все пак някой трябваше да остане с престолонаследника и останалите задължиха него като най-възрастен и най-мъдър. И така Сен-Вьонан, с малък ескорт, който скоро се увеличи от срещнатите по пътя уплашени бегълци, заведе престолонаследника в големия замък в Шовини и го затвори там. Казват, че когато пристигнали, престолонаследникът с мъка извадил дясната си ръка от желязната ръкавица, дотолкова била подута и морава. И го видели да плаче.
VIII
ВОЙСКАТА НА КРАЛЯ
Оставаше войската на краля… Сипи ни още малко от мозелското вино, Брюне… Кой? Презвитера?… А, да, онзи от Вердюн! Ще го видя утре, никак няма да е късно. Тук сме за три дни, и без това се придвижихме доста бързо с това пролетно време, което продължава, и което накара дърветата да напъпят през декември…
Да, оставаше войската на крал Жан, на полето при Мопертюи… Мопертюи… я виж, не бях обърнал внимание. Повтаряме по навик имената, без да се замисляме върху значението им… Лош изход, лош проход… Човек би трябвало да се страхува да влиза в сражение в местност с такова име.
Най-напред кралят бе видял как командуваните от брат му отреди се разбягват в безпорядък още преди срещата с врага. После как отредите на сина му се разпръсват и изчезват, едва-що влезли в сражение. Разбира се, това го бе ядосало, но не смяташе, че нещо бе загубил. Неговата войска все още бе по- многочислена от всички англичани взети заедно.
Един по-добър пълководец несъмнено би преценил опасността и веднага би променил стратегията си. Но крал Жан остави достатъчно време на англичаните да повторят и с него тъй успешно проведената преди малко атака. Те се спуснаха насреща му с наведени копия и пробиха челните редици.
Горкият крал Жан! Баща му, крал Филип, бе разгромен при Креси, защото бе пуснал своята конница срещу пехотата, а сега, при Поатие, точно обратното причини неговото поражение.
„Какво можеш да направиш срещу такива нечестни врагове, които винаги използуват различни оръжия от вашите?“ Това ми каза той, когато се срещнахме по-късно. Щом неговата войска, бе слязла от конете, англичаните би трябвало, според него, ако са доблестни воини, също да се бият пеш. О, той не е единственият владетел, който прехвърля вината за своите неуспехи върху противника, защото същият не използва неговата бойна стратегия!
