остава.
Вечерта след битката при Поатие величието на Франция проличава във вниманието, с което самият победител, замаян от успеха си и почти невярващ в него, обсипваше победения. Сътрапезниците, които се разположиха под червените платнища на палатката сред една гора в Поату, представляваха странна гледка. На почетните места, в светлината на запалени свещи, седяха кралят на Франция, синът му Филип, монсеньор Жак дьо Бурбон, който вече бе херцог, защото баща му бе убит през деня, граф Жан д’Артоа, графовете дьо Танкарвил, д’Етамп и дьо Дамартен, както и сир дьо Жоанвил и сир дьо Партьоне и им бяха сервирали в сребърни прибори и блюда; а на другите маси, разположени между английски и гасконски рицари, седяха най-високопоставените и най-богатите от другите пленници.
Уелският принц нарочно ставаше от масата, за да обслужва лично краля на Франция, и щедро му наливаше вино.
„Яжте, сир, моля ви. Без угризения. Защото ако господ не изпълни желанието ви, и ако съдбата не бе на ваша страна, то вие си извоювахте днес славата на изключителен храбрец и вашите геройства надминаха най-омелите. Сигурен съм, че монсеньор моят баща ще ви отдаде най-висока почит и ще ви предложи такова благоразумно споразумение, че да си останете добри приятели. Всъщност всеки от нас ви признава първенство по храброст, защото вие наистина надминахте всички ни.“
Тонът беше даден. Крал Жан се отпускаше. С голяма синина на лявото око и с рана от порязване на ниското чело, той отвръщаше на любезностите на своя домакин. Беше крал-рицар и държеше да се покаже такъв и в поражението. От другите маси вече се надигаха гласове. След като жестоко се бяха били с мечове и брадви, рицарите от двете страни сега се обсаждаха с комплименти.
Високо се обсъждаха перипетиите на битката. Не пресъхваха хвалебствията за смелостта на малкия принц Филип, който, с претъпкан стомах след тежкия ден, се поклащаше на стола и се унасяше в дрямка.
И се заеха да правят равносметка. Освен големите сеньори — херцози, графове и виконти, които бяха двадесетина, сред пленниците вече можеха да се преброят повече от шестдесет барони и други благородници; невъзможно бе да се определи броя на обикновените рицари, щитоносци и млади рицари. Сигурно бяха над две хиляди; щеше да се научи с точност едва на другия ден…
Убитите? И те трябва да бяха толкова. Принцът нареди да занесат на сутринта вече прибраните трупове в манастира на братята послушници в Поатие, начело с телата на атинския херцог, на херцог дьо Бурбон, на шалонския графепиекоп, за да бъдат погребани със славата и почестите, които заслужаваха. Какво шествие! Никога манастир не ще е виждал толкова високопоставени и толкова богати хора за един ден. Каква печалба, под формата на литургии и дарения, щеше да се изсипе върху братята послушници! А също и върху братята проповедници.
Нека веднага ви кажа, че се наложи да махнат плочите в кораба и сградата на двата манастира, за да положат отдолу, в два реда, хора като Жофроа дьо Шарни, Рошьошоар, Йосташ дьо Рибмон, Данс дьо Мьолон, Жан дьо Монморийон, Сьогвн дьо Клу, Ла Файет, Ла Рошдрагон, Ла Рошфуко, Ла Рош Пиер дьо Бра, Оливие дьо Сен-Жорж, Имбер дьо Сен-Сатюрнен и мога да ви изброя още десетки.
„Знае ли се какво се е случило с Презвитера?“ — питаше кралят.
Презвитера бе ранен и пленен от един английски рицар. Колко струваше Презвитера? Притежаваше ли голям замък и обширни земи? Неговият победител питаше без капка свян. Не. Само един малък замък във Велин. Но това, че бе споменат от краля увеличаваше цената му.
„Ще го откупя“ — каза Жан II, който, преди още да знае какво самият той щеше да струва на Франция, отново започваше да важничи.
Тогава принц Едуард отговори: „Сир братовчеде, заради чувствата ми към вас лично аз ще откупя този презвитер и ще му върна свободата, щом го желаете.“
Въодушевлението около масите растеше. Лакомо поглъщаните вина и меса главозамайваха изтощените мъже, не хапвали нищо от сутринта. Събралите се тук напомняха едновременно дворцова гощавка след голям турнир и гуляй на пазар за добитък.
Морбек и Бертран дьо Троа продължаваха да си оспорват залавянето на краля. „Казвам ви, че съм аз!“ „Не сте вие, аз го залових, а вие ме отстранихте!“ „А на кого предаде ръкавицата си?“
Тъй или иначе, не те щяха да получат откупа, с положителност много голям, а английският крал. Заловеният крал принадлежи на краля. Те спореха кой ще получи възнаграждението, което крал Едуард непременно щеше да отпусне. И си задаваш въпроса дали нямаше да имат по-голяма полза, ако не слава, ако бяха пленили някой богат барон и си го бяха поделили. Да, ставаха и подялби, когато двама бяха заловили един и същ пленник. Или размени. „Дайте ми сир дьо Ла Тур; познавам го, той е роднина на съпругата ми. Аз ще ви отстъпя моя пленник Мовине. Ще спечелите, той е сенешал на Турен.“
Изведнъж крал Жан удари с длан по масата.
„Добри барони, искам всичко между вас и тези, които ни плениха, да става по правилата на честта и благородството. Бог пожела да бъдем разгромени, но виждате каква почит ни засвидетелствуват тук. Требва да браним рицарската чест. Никой да не посмее да бяга или да изменя на дадената дума, иначе ще бъде поруган.“
Ще помислиш, че този победен владетел сега управляваше, заел най-величествената осанка, за да прикани бароните си да бъдат почтени в пленничеството.
Уелският принц, който в това време му наливаше сент-емилионско вино, му благодари. Крал Жан намираше, че този младеж е твърде приятен. Колко е внимателен и какви изискани обноски! Как би желал крал Жан синовете му да приличат на него! Под влиянието на умората и виното той не устоя и го попита: „Познавате ли Шарл Испански?“ „Не, скъпи сир; срещал съм го само в бой по море…“ Принцът беше вежлив; можеше да каже: „Разгромих го по море…“. „Той беше мой добър приятел. Напомняте ми на него по лице и осанка…“ После изведнъж добави с известна злоба в гласа: „Не искайте от мен свободата на наварския крал, това няма да направя с цената на живота си.“
За миг, за много кратък миг крал Жан II бе показал истинско величие, непосредствено след като го заловиха. Бе показал величието на човек, изпаднал в крайна беда. Но ето че сега отново се поддаваше на природата си: обноски, отговарящи на прекалено високото мнение, което имаше за себе си, липса на разсъдливост, загриженост за нищожни неща, срамни страсти, нелепи пориви, упорита злопаметност.
В известен смисъл пленничеството щеше да му се понрави; става дума за пленничество сред разкош, кралско пленничество. Този лъжепрославен мъж бе постигнал истинската си участ — да бъде бит. За определено време край на кралските грижи, на борбата срещу всички неблагоприятни за кралствата обстоятелства, край на досадното задължение да даваш заповеди, на които не се подчиняват. Засега е оставен на спокойствие; може да се оправдае с провидението, да се затвори в нещастието си и да се преструва, че благородно понася болката от тази участ, която тъй добре му подхожда. Нека другите да се нагърбят с управлението на един непокорен народ! Да видим дали ще се справят по-добре…
„Къде ще ме отведете, братовчеде?“ — попита той. — „В Бордо, сир, където ще ви предоставя хубав дом, продоволствия, и празненства да се развличате, докато се споразумеете с моя баща краля“. „Има ли развлечение за един пленен крал?“ — отвърна Жан II, вече загрижен за собствената си личност.
Ех, защо не се съгласи, в началото на този ден при Поатие, на условията, които му занесох? Виждали ли сте крал, който на сутринта да се намира в такова сигурно положение за победа, който, без да вади сабя, може да си възстанови една четвърт от кралството само с подпис и печат върху договора, предложен му от притиснатия неприятел, и който отказва… за да се озове в плен вечерта!
Едно „да“ вместо „не“. Невъзвратимото е станало. Като граф д’Аркур в Руан, изкачвайки отново стълбището, вместо да излезе от замъка. Жан д’Аркур заплати с главата си; сега цяла Франция рискува да познае тази агония.
А най-невероятното и най-несправедливото е, че този безразсъден крал, който проявява упорство само за да проиграва шансовете си, и когото никак не обичаха преди Поатие, много скоро, именно защото бе победен, защото го плениха, стана предмет на възхищение, на състрадание и обич от страна на неговите поданици, на част от неговите поданици. Жан Храбрия, Жан Добрия…
И това започна още от тази вечеря. Пленените барони и рицари, които трябваше само да упрекват краля, че ги доведе до това нещастие, започнаха да възхваляват смелостта, великодушието му и не знам какво още! Те, победените, успокояваха съвестта си и се представяха в по-благоприятна светлина. Когато се приберат вкъщи, след като семействата им се измъчат и измъчат крепостните си, за да платят откупа,
