За леда и чувствата

беше размил в поколенията. Замътени жълтеникаво-сиви петна се сливаха с неясна белезникава ивица по гърба й и се раклоняваха по главата й. Независимо от това обаче тадицията обаче си оставаше същата — Мъжкият трябва да умре!

— ’Инаги ще те нося в стомаха си, Мар. Ето тук. — тя посочи с нежно мястото с хелицера си. От тесният отвор, под кафявата четина се изтъркулиха няколко капки и потекоха бързо надолу. Върху вкочанената от студ земя паднаха само няколко ледени топчета, звънът им отекна в съзнанието ми като прелетен зов и се изгуби в гъстата пара, която излизаше на пресекулки от устата ми.

— Искам… ммм… да… Нали ще го приемеш?

— Добре. — каза тя меко.

— Грижи се добре за сина ни!

Тя кимна.

Целунах я по бузата — беше ледена. Тогава свалих горнището си и я наметнах. Тя ме погледна примирено, но повече нищо не каза. Знаеше, че този път неизбежното беше почукало по крехката повърхност на нашия съвместен живот, а Очите й — вече бяха започнали да се заскрежават.

— Господ да ми е на помощ. — извиках, а освен него и без това нямаше кой друг да ме чуе.

* * *

Бяха изминали, колко — две, три денонощия откакто попаднахме в пукнатината? Не знам. Проклетата виелица фучеше навън, а на мен изобщо не ми пукаше за триумфиращия й танц — входа на пукнатината вече беше надеждно затрупан. Виелицата беше толкова бясна, че бе навряла сняг и във вътрешностите на дрехите ми, но студът отдавна бе престанал да ме притеснява. Точно по това време изглежда чувствата ми си бяха взели почивен ден.

Бъди проклета, ти и всичките снежинки на света! Ти ме убиваш.

Сил лежеше малко по-назад от мен, стараех се да я предпазя с тялото си. Вече не говореше — метаболизмът й бе спаднал под критичното ниво и малко оставаше да започне Мъртвешкия танц. Но, той се изпълняваше от двама.

Страхувах се да се обърна… Не, не се страхувах. Не бива! Размърдах крайниците си, за да се уверя, че са още живи, когато чух глухото ръмжене отзад.

Започваше се.

Танцът!

Извърнах се, за да я погледна за последен път — моята любима. Беше се изправила зад мен и ме гледаше неразбиращо. Очите и бяха потъмнели и съвсем слабо загатваха за морското синьо, което толкова много обичах. Започнах да събличам дрехите си, за да не ги увреди, останах съвсем гол, благодаря на бога, че ме изчака. После се нахвърли отгоре ми с диво ръмжене и заби хранителното си жило у мен, захвана ме силно с хелицерите си и повторно заби педипалпите си в голото ми тяло. Потръпнах. Беше почти двойно по-едра от мен и съпротивата ми беше немислима, затова се оставих на инстинкта й, както и на моя собствен. Парализиращата течност мигновено скова мускулите и бавно започна да изсмуква диханието ми. През пукнатината на губещото се съзнание някак си успях да изрека на пресекулки:

— Оби-чам-те, Сил!

Хелицерите й отпуснаха мъртвешката си хватка за момент и за мен това бе предостатъчно. Помаха възбудено с педипалпи във въздуха преди да ги забие отново в тялото ми. Макар и с половинчато съзнание, продължавах да се любувам на момента, защото колкото и прекрасни да бяха чувствата няма нищо по- завършено от това да изпълниш бащиния си дълг. Малцина преди мен са имали щастието да го направят по този начин. Щях да умра щастлив.

Моята любима щеше да използва тялото ми за топлина, а също и дрехите ми, а когато съвсем изтинех, щеше да се нахрани с мен. Нямаше как иначе, в нея растеше моят син. Нашият син. Толкова я обичах.

Обичам те, Сил!

,

Информация за текста

© 2002 Мартин Дамянов

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/1707)

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47