Неоплазма

го задминах. Не бях съвсем сигурен, но имах усещането, че цимента над петното се беше напукал още повече. Напрегнах очите си и видях онова, което през онзи ден нямах възможността да видя без очила. Бетонът се повдигаше леко и очертаваше онова, което се намираше под него — като медуза посипана с пясък. Намирах се на една стъпка зад него, притиснат от двете стени на училището, готов за урока по оцеляване.

— Сега ще те спукам от бой. — крещеше Стан, имитирайки успешно парен локомотив. — Ще нахраня рибите си с теб, очилато лайно.

Виждах го как се приближава и за миг си помислих, че ще ме смачка. Но той се забави и като се увери, че не мога да избягам се ухили. Видях следите от тъмния мармалад по зъбите му.

— Избери си как да умреш. — каза той и нагази в петното.

Нищо не се получи. Щях да припадна както си седях в количката.

— Хей, какво става тук? — извика отдалеч някакъв тип от по-горните класове. Беше забравил нещо на игрището.

— Помагам на Стю да издърпа количката си. — безцеремонно излъга Стан.

— Така ли е, приятел? — попита ме той.

— Да. — казах. Страхът бе свил гърлото ми на сламка, в която думите отказваха да излязат. И без друго знаех, че Стан ще ме сгъне от бой.

— Хайде, Майк, ще закъснеем. — извика някакъв момичешки глас.

— Утре ще потърся малкия и ако има дори една драскотина ще те накарам да изметеш игрището с дебелия си задник. Разбра ли?

— Спокойно. — махна му Стан и аз видях как избавлението ми се изгуби зад ъгъла. — А, сега да си поговорим малко, умнико. — погледна ме.

Силите ме напуснаха окончателно. Онова нещо каквото и да беше то не действаше, и аз бях загубен. Гледах как голямата топка злоба бавно се приближава и как се кани да излее мазното си съдържимо върху мен.

Стан движеше ръцете си като призрак. Виждах, че говори нещо, но отдавна не бях способен да го слушам. Затворих очи, очаквайки ужасът да стовари железният си юмрук върху мен.

Не видях как започна, а и Стан не издаде звук. Когато отворих очи той още стоеше там и о, господи никога няма да забравя — как се тресеше целият както може да тресе единствено „Големият Светльо“ под покрива на някой мрачен затвор. Косата на Стан беше настръхнала, а дебелите му устни се бяха набръчкали в крива гримаса през която се точеха тонове лиги премесени с мармалад. Пред очите си виждах как Стан започна да се стопява и си помислих, че ако при други обстоятелства той се видеше в огледалото със сигурност би се зарадвал.

Засилих количката и блъснах Стан. Видях го как се прекатури върху земята и продължи да се гърчи. Забелязах, че едната му ръка продължаваше да лежи в петното (дали пък то не се беше увеличило). Хванах го силно и го издърпах навън — приличаше на изсушен старец. Стан лежа неподвижно четвърт час, след което се изправи и тръгна без да пророни и дума. Повече не го видях. Лекарите така и не успяха да разберат от какво умря Стан.

Уплаших се много. Реших да не казвам на никого за петното. Страхувах се че ще ме обвинят за смъртта на Стан. Известно време туморът беше спокоен. Ходех там — зад игрището и го наблюдавах. Не знаех, че през това време той се разпространяваше, главно чрез подпочвените води. Когато за пръв път го видях да излиза на повърхността вече бяха съобщили за тумори в Китай, Южна Америка, Австралия, Аляска… Приличаше на голяма топка шоколадов сладолед полят с малинов сироп.

* * *

Вратите на асансъора се отвориха. Погледнах предпазливо навън, но не видях нищо подозрително. Затиках количката като внимавах да не се преобърна от грапавините по улицата. Минавайки покрай един магазин за козметика, се огледах във голямата витрина. Това петно над лявата вежда никак не ми харесваше.

,

Информация за текста

© 2001 Мартин Дамянов

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1708]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47