Лифт

Знаеше какво означава този сън — незадоволени сексуални желания. Беше посещавал няколко сеанса при психоаналитик, преди да осъзнае, че той не може да му помогне. Поривът за живот в него бе по-голям, отколкото Никол можеше да удовлетвори. Тя дори бе престанала да го възбужда.

Вече знаеше къде отива. Надолу.

— Мефистофееел! — изкрещя той. — Луцифер, Нагаш. Господен предател…

— Да? — отвърна Меф съвсем тихо. — Готов ли си да признаеш?

— Какво? — не спираше да ридае Виктор.

— Разочароваш ме. — каза Меф. — Мислех те за по-умен. — той разтърка чело.

Виктор видя тази длан — под белоснежната риза и скъпите ръкавели.Тя беше гладка като китайски порцелан. По нея нямаше никакви линии. Нищо, за което човек може да се гордее или срамува. Нямаше линия на живота — беше бял лист, върху който не е имало и няма да има никакво послание. Дори мъртво родените бебета са били живи, макар и в един безкрайно малък миг. Но, Виктор знаеше, че разликата е огромна. Това същество, никога не беше вкусило от живота. Странно, но Виктор го съжали.

— Е, сега ще признаеш ли? — попита Меф.

Асансьорът продължаваше бесният си ход надолу.

„Долу има страдание“ — сепна се Виктор.

Горещината беше непоносима и той бе принуден да свали панталоните и ризата си. Меф стоеше все така невъзмутим в скъпия си костюм.

— Докога ще пътуваме? — попита с пресъхнал глас Виктор.

— Докато не признаеш. — каза благо Меф. — Този асансьор пътува вечно и колкото по-надолу отива мъките и страданието се увеличават. Жегата също.

„Базово програмиране“ — усмихна се Виктор, макар и вяло. Спомни си ледената ръка, с която се здрависа на партера. „Този тип няма никакви чувства. За него е все едно дали ще се къпе в лава или течен азот.“

— Е, Вик, готов ли си или ти трябва още време?

— Готов съм. — Виктор облиза пресъхналите си устни.

Беше му адски трудно да признае. Никога не го беше правил. Дори и пред себе си. Но, сега беше време. И той го направи.

— Убих, я! Да, точно така. Убих Никол. — крещеше той опиянен от собственото си откровение. Нямаше представа, колко добре щеше да се почуства иначе щеше да го стори много по-рано. — Аз убих Никол, жена ми.

Асансьорът незабавно забави ход. Вратите се отвориха и сториха път за гъстият дим и тежката смрад. Виктор стъпи върху тънката метална платформа, следвайки стрелката. Под него бълбукаше ужасът, знаеше го, но не му пукаше. Вече беше свободен — беше се освободил от греха си.

Оставаше му да го изкупи.

Горе, пред един очукан студебейкър лежеше тялото на Виктор Илман — безпомощно и безжизнено. Около него сновеше шофьорът на студебейкъра.

— Не съм го убил аз! Хора, вие видяхте — той изкочи изневиделица…

,

Информация за текста

© Мартин Дамянов

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1329]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:34

,

1

SSL — Security Socket Level

2

бъг — грешка в програмния код.