- 1
- 2
— Кал не е добре. — изсъска Маратон презрително. Беше полегнал върху гладките дъски и предъвкваше сухи корички мухлясал стар хляб.
— Виждам. Какво му е?
— Болен е. И Агилия е по следите ни.
— Щях да се почудя, ако нещо ви беше наред. — почеса се Светлозар зад врата. — Последния път, когато прелетях над вас, лавата клокочеше под краката ви, а СмучиГреб точеше зъбите си в пещерата под Кокален рид.
— Сега е друго. — прекъсна го Маратон. — Боли го.
— Наистина? — ококори се Светлозар. — Искам да кажа истинска болка?
Маратон кимна. Един сополив мехур се пукна върху ноздрата му и сълзите закапаха като бисери от големите му колкото орех очи.
— Лоша работа. И казваш не е ранен?
Маратон изхлипа.
— Да не го е пресякла студена вода? Валентин дърводелеца умря от това.
Кал се размърда в постелята си и промърмори нещо. Кожата по лицето му изглеждаше бледа като пергамент, клепачите над очите шаваха неспокойно, а дъхът му излизаше на пресекулки. Драконовият пазител се беше превил на две върху гърдите му, а от повърхността на тисовото дърво се стичаха големи жълтозелени капки гной. Около него вонеше ужасно. Маратон жално поклати глава.
— Чакай да хвърля малко дърва в пещта. Това возило се нуждае от горещ въздух. — каза Светлозар и се надигна. Луната блестеше като сребърна монета върху черния покров на нощта. Нямаше вятър и платната на въздушния кораб бяха увиснали върху мачтите, греблата вяло преобръщаха въздуха и тласкаха возилото с бавна скорост напред.
Изведнъж отдясно на борд проблесна светкавица и изгори мрака в една назъбена линия. Чу се тих пукот и тъмата се разчекна зловещо. От разкъсната рана се процеди сянка по-черна и от най-черния ужас на Седемте Подземни Морета.
— СПРИ ВЕДНАГА! — извика гробовен глас. — В ИМЕТО НА ПЛАНЕТАН!
— Кой е това? — простена Кал Железния ръкав.
— Мисля, че тя ни откри. — прошепна Маратон.
— Може би така е по-добре. — промълви Кал.
— Жалкото е, че дойде в съзнание. Можеше никога да не се събудиш, а сега… Тя ще ни измъчва Кал. Затова, че я остави сама навръх Драконово Гнездо срещу Траскан.
Кал железния ръкав се усмихна кисело.
— Ако така си мислиш, конче, жестоко се лъжеш. Помогни ми да стигна до парапета. — той изпъшка. — Нощта е черна, едва ли ще ме забележи.
— Чакай, скачам с теб! — изцвили Маратон.
Двамата прекрачиха парапета. Светлините на града се бяха превърнали в малки трептящи светулки, докато те си поемаха дъх може би за последен път в живота си.
— Калояне, спри! Калояне, откачи ли, момче? — извика познат до полуда глас.
Сянката доплава до тях и той видя ужасния силует на вещицата Агилия, разкривената й уста, слюнката, която се беше събрала в ъглите на устните. Управляваше въздушната си метла като че ли беше прекарала целия си живот върху нея. Гледаше го вцепенено, а устата й мърдаше, изсипваща порой от думи, звуци, които се забиваха като пирони в мозъка му.
— Мътните те взели, ума ли си изгуби бе! Гоня те цяла седмица да ти кажа.
Очите на Кал се преобърнаха в орбитите си и той за малко не загуби равновесие.
— Какво си направила с майка ми?! Защо говориш с нейния глас? Говори крастава кучко, блатна нестретнице!
— Нищо не е станало с майка ти. — отвърна вещицата. — Заминаха двамата с баща ти на Хавайските острови, не помниш ли?
Кал Железния Ръкав не можеше да повярва на ушите си.
— Калояне, излез най-накрая от тази игра, момче. От две седмици не си спрял да играеш. Боли те зъб, трябва да идеш на зъболекар, чуваш ли?!
Картината се завъртя и изчезна. Калоян Матев — ученик в Столичния Техникум по Електроника отвори стреснато очи и отхвърли виртуалния шлем с ръка. Отлепи адхезионната превръзка с хранителния разтвор и се надигна от масажиращото кресло. Приближи се с плахи стъпки до огледалото в коридора и простена.
— Боже господи! — изохка той.
Дясната му буза се беше издула, а болката от виновния зъб се стрелкаше направо в мозъка му.
Информация за текста
© 2004 Мартин Дамянов
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/1713)
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48
- 1
- 2
