Роалд Дал
Дегустация
Онзи ден на вечерята в дома на Майк Скофийлд в Лондон бяхме шестима. Майк с жена си и дъщеря си, жена ми, аз и един човек на име Ричард Прат.
Ричард Прат беше известен гастроном. Той беше председател на малко дружество, известно като „Епикурейците“, и всеки месец издаваше само за членовете му специална брошура за ястия и вина. Организираше вечери, на които се поднасяха разкошни блюда и редки вина. Отказваше да пуши от страх да не увреди небцето си и когато обсъждаше някое вино, имаше странния и твърде забавен навик да говори за него като за живо същество. „Благоразумно вино — казваше, — малко неуверено и свенливо, но доста благоразумно.“ Или: „Добродушно вино, благо и весело — малко безсрамно може би, но независимо от това добродушно.“
Вече два пъти бяхме присъствали на подобни вечери у Майк, на които канеха и Ричард Прат, и всеки път Майк и жена му полагаха необикновено старание, за да предложат нещо по-специално на прочутия гастроном. Ясно беше, че и тази вечер нямаше да бъде изключение. Още щом прекрачихме прага на трапезарията, разбрах, че масата бе приготвена за голямо пиршество. Високите свещи, жълтите рози, огромното количество лъскави сребърни прибори, трите винени чаши пред всеки и най-вече тънкият аромат на печено месо, който се разнасяше откъм кухнята, предизвикваха в устата ми първия пристъп на слюноотделяне.
Докато седяхме, си припомних, че и в двата предишни случая, когато Ричард Прат беше присъствал на вечерите, Майк бе правил малки облози с него, като го приканваше да познае от какъв сорт грозде и коя година е било произведено виното. Прат беше отговорил, че това не е много трудно, стига то да е било произведено през някоя от годините, известни с добрите си реколти. Тогава Майк се обзалагаше срещу каса от въпросното вино, че Ричард не може да го познае. Прат бе приемал и бе спечелил и двата пъти. Бях сигурен, че тази вечер малката игра щеше да се повтори отново, защото Майк беше готов да загуби и по този начин да докаже, че вината му са достатъчно добри, за да бъдат разпознати, а Прат, от своя страна, като че ли изпитваше някакво сериозно сдържано удоволствие да демонстрира познанията си.
Вечерята започна с чиния дребни рибки, хрупкаво препържени в масло, с които поднесоха мозелско вино. Майк стана и лично наля виното, а когато отново седна на мястото си, забелязах, че внимателно наблюдава Ричард Прат. Беше обърнал бутилката към мен, за да мога да прочета етикета й. На него пишеше „Гайерслай Олигсберг, 1945“. Наведе се към мен и ми прошепна, че Гайерслай било малко селце в Мозел, почти неизвестно извън Германия. Каза, че виното, което пием, било изключително рядко, защото добивът от лозето бил толкова малък, че за страничен човек било почти невъзможно да се добере до него. Миналото лято той лично посетил Гайерслай, за да се сдобие с няколкото дузини бутилки, които най-поел е му продали.
— Съмнявам се дали има друг в тази страна, който да притежава от него в момента — каза той. Видях как отново погледна към Ричард Прат. — Голямо нещо е това мозелското вино — продължи, повишавайки глас, — най-доброто, което би могло да се сервира преди бордото. Много хора вместо него поднасят рейнско, но то е, защото не разбират. Нима не е ясно, че рейнското ще убие тънкия вкус на всяко бордо. Диващина е да поднесеш рейнско преди бордото. Но мозелското — ааа! — Мозелското си е друга работа.
Майк Скофийлд беше добродушен човек на средна възраст. Но беше борсов агент или по-точно търговски посредник на борсата и като други свои колеги сякаш изпитваше неудобство, едва ли не срам от обстоятелството, че е спечелил толкова много пари с толкова малко талант. Дълбоко в сърцето си знаеше, че длъжността му не се различава особено от тази на букмейкъра, който събира облозите за конните надбягвания — угодничещ, безкрайно почтен и потайно безскрупулен — и знаеше, че приятелите му също са наясно. Затова се стремеше да се превърне в човек с културни интереси, да развие естетическия и литературния си вкус, да колекционира картини, книги и други подобни. Малката му проповед за рейнското и мозелското вино беше част именно от културата, до която се домогваше.
— Очарователно винце, не смятате ли? — каза той, като продължаваше да наблюдава Ричард Прат.
Виждах как всеки път, когато навеждаше глава, за да хапне от рибата, бързо скришом хвърляше по един поглед към другия край на масата. Почти го усещах как чака мига, в който Прат щеше да отпие своята първа глътка от виното, щеше да вдигне поглед от чашата с усмивка на задоволство, изненада, може би дори и почуда, а после щеше да се завърже разговор, в който Майк щеше да му разкаже за селцето Гайерслай.
Ричард Прат обаче дори не опита от виното. Изцяло бе погълнат от разговора си с Луиз — осемнайсетгодишната дъщеря на Майк. Беше се полуизвърнал към нея, усмихваше се и доколкото можех да доловя, й разказваше някаква история за главния готвач на парижки ресторант. Докато говореше, той се надвесваше все повече и повече над нея и ми се струваше, че така както се беше разпалил, още малко и ще падне отгоре й. Клетото момиче се отдръпваше доколкото можеше, кимаше учтиво, отчаяно втренчило поглед не в лицето му, а в най-горното копче на смокинга му.
Ние привършихме рибата и прислужницата започна да прибира чиниите. Когато стигна до Прат, видя, че той изобщо не е докоснал храната, и се поколеба. Прат я забеляза. Отпрати я с жест, прекъсна разговора си и бързо започна да яде, като тъпчеше хрупкавите златисти рибки в устата си с резки пробождащи движения на вилицата. Когато привърши, посегна към чашата и на две кратки глътки изля виното в гърлото си. После незабавно се обърна и отново подхвана разговора с Луиз Скофийлд.
Майк забеляза всичко. Съзнавах, че седи на мястото си напълно неподвижен, че се сдържа и наблюдава госта си. Кръглото му весело лице като че ли леко се отпусна, но той продължаваше да се сдържа и да седи неподвижен и мълчалив.
Не след дълго прислужницата се появи отново и донесе второто блюдо. Беше голямо парче печено говеждо. Тя го постави на масата пред Майк, който се изправи и започна да го разпределя. Режеше филийките много тънки и внимателно ги поставяше върху чиниите, за да може прислужницата да ги сервира. Когато сложи на всеки, включително и на себе си, той остави ножа и се надвеси напред, хванал с две ръце ръба на масата.
— А сега — каза, като се обръщаше към всички, но гледаше към Ричард Прат. — А сега бордото. Ако ме извините, ще отида да донеса бордото.
— Да го донесеш ли, Майк? — обадих се аз. — Че къде е то?
— В кабинета ми, с извадена запушалка, за да диша.
— А защо в кабинета?
— Заради стайната температура, разбира се. Държа го там вече двайсет и четири часа.
— Но все пак защо в кабинета?
— Защото това е най-подходящото място в къщата. Миналия път Ричард ми помогна да го изберем.
Като чу да споменават името му, Прат вдигна поглед.
— Така беше, нали? — каза Майк.
— Да — отвърна Прат и важно кимна с глава. — Така беше.
— В кабинета ми върху зеления шкаф с картотеката. Спряхме се на това място, защото там няма течение и се намира в стая с постоянна температура. А сега ще ви помоля да ме извините, докато отида да го донеса.
Идеята, че ще може да повтори играта с новото вино, бе възвърнала доброто му настроение и той бързо излезе, за да се появи минута по-късно, но вече вървеше по-бавно, стъпваше внимателно и в двете си ръце крепеше кошничка за вино, в която лежеше някаква тъмна бутилка. Етикетът не се виждаше, защото беше от долната й страна.
— А сега! — извика той, докато се приближаваше към масата. — Какво ще кажеш за това, Ричард? Никога няма да го познаеш.
Ричард Прат бавно се извърна и погледна към Майк, после очите му се преместиха върху бутилката, сгушила се в малката си плетена кошничка, и повдигна вежди — една лека презрителна извивка, придружена с издаване на влажната долна устна, неочаквано станала грозна и високомерна.
— Никога няма да го познаеш — повтори Майк. — И сто години да се мъчиш, пак няма да го познаеш.
