На един литературен критик

Анри Бремон. Щом като е дошла работата да се позоваваме на чужди мнения, неко чуем какво казва не някой се френски поп, а един от големите руски поети. „Истинските поети — пише Баратински, тъкмо затова са редки, защото трябва да обладават съвършено противоположни свойства: пламъка на творческото въображение и хладината на проверяващия ум.“ Или ето какво казва Н. Гумильов в своите „Писма за руската поезия“: „Какво е нужно, за да живее едно стихотворение и не в стъкленица със спирт, като интересен урод, не с полуживота на болник в кресло, но с пълен и могъщ живот?… Какви изисквания трябва да удовлетворява то? — Аз бих отговорил накратко: всички. То трябва да има: мисъл и чувство — без първото и най-лирическото стихотворение ще бъде мъртво, а без второто даже епическата балада ще изглежда скучна измислица.“ Всяко дълбоко изкуство е идейно, всяка истинска поезия е философска. Опитаме ли се да отречем идейната лирика, ще отречем най-значителното в европейската лирика. Да не приказваме за другите поетични родове — за романа и особено драмата, дето идеята има още по-голям дял, дето философията и поезията, Кант, Шилер, Хегел и Хебел, са вървели исторически ръка за ръка.

Вл. В. признава наполовина това със своята неуместна теория за двата вида писатели — „културни“ и „некултурни“. Едни от писателите били „културни“, други „некултурни“. Вл. В. се заема да докаже това и попада в положение на оня, който, за да оправдае една своя нелепост, трупа върху нея други още по-големи. Между „културните писатели“ той туря, разбира се, Н. Лилиев, а между „некултурните“ наред с Елин Пелин и Каралийчев — Достоевски!

Да, това е факт, читателю, колко голямо и да е учудването ви. Създателят на философския роман, най- големият гений на руската земя бил некултурен! За да уверя Вл. В. (не читателя), че Достоевски е културен, аз бих му препоръчал да прочете „Дневникът на писателя“; бих му посочил статията на Л. Гросман за Достоевски в „От Пушкин до Блок“, от тех ще види, че Достоевски е познавал както трябва западната култура; бих могъл да му дам статията на вещия Гросман за „Библиотеката на Достоевски“, за да види колко начетен е бил великият руски романист и философ. „Четенията на Достоевски са извънредно обилни и разнообразни, пише Л. Гросман…

През целия си тревожен, скитнически и работнически живот Дост. неизменно се явява като тип на страстен книжник… Да се разбере Достоевски извън неговите четения е невъзможно.“ Българският „културен критик“ не е чувал и на съне авторите и книгите, които Дост. е прочел. Той ще ококори очи, ако узнае, че „върху разсъжденията на Зосима (в «Братя Карамазови») за молитвата, за любовта, за ада и за съприкосновението с другите светове Сведенборг е упражнил своето влияние.“ Но всичко това би било излишно, защото Достоевски сам, макар и умрял, може да отговори на нашия теоретик. Изглежда, и в онова време, когато е бил жив гениалният русин, ща да са живували Вл. Василевци и един от тях ще да го е упрекнал, че той (Дост.) вярва в Бога от некултурност. Ето що пише в отговор на тогавашния и сегашния „Вл. Василев“ разсърденият писател в „записната си книжка“: "Мерзавците ме дразнеха с необразована и ретроградна вяра в Бога. И тези искаха да ме учат и се смееха над моето неразвитие. Та на тяхната глупава природа и не се е присънвала такава сила на отрицанието, което съм преминал аз (цитатът е взет от книгата „Спор за Букинин и Достоевски“). — Сега, надявам се, Вл. В. ще се успокои и за в бъдеще ще се откаже от всякакви „теории“.

Но за да бъде пълна характеристиката му, ще трябва да се полюбуваме още на 2–3 куриоза.

III

Известно е, че Вл. В. обича да употребява чужди думи, чието значение не разбира, и да ги пише с чуждите им окончания. Напр. той пише „нервозитет“ вместо нервозност или нервност. В статията си от „Стрелец“, бр. 6 аз го бях поправил; но съм сбъркал, защото според Вл. В. „нервозитет“ и „нервозност“ били две различни неща, имали две различни значения. Не напразно са изтъквали, че Вл. В. не знае чужди езици. Ако Вл. В. беше учил немски и френски, щеше да види, че на немски се пише Nervositat, Intensitat, Identitat, Individualitat, на френски — nervosite, intensite, identite, individualite, а на български — нервност, интензивност, идентичност, индивидуалност — което значат все същото. Аз бих попитал Вл. В.: ако идентитет значи тъждество, еднаквост, да не би идентичност да не значи тъждество и еднаквост? Да не би един български физик или психолог под интензитет да разбира едно, а под интензивност — друго? По липса на друго българска дума един българин трябва да предпочете нервозност пред нервозитет, защото нервозност е поне побългарена с окончанието и звучи български, а нервозитет е дума с немско окончание. Важното в случая е, че „нервозитет“ и „нервозност“ значат едно и също. И ако има „човек, който не е научил още правилното значение и употребимост на думите и има нахалството да изрича мнения“, тоя човек е редакторът на „Златорог“. Който се съмнява, нека прочете брошурата на проф. К. Гълъбов „Пакостната роля на един критик“ (София, 1927 г.), за да види, че Вл. В. не знае още що значи „пейзажист“, „композиция“, „пантеист“ и „ренесанс“, макар да си служи с тях на всяка стъпка. И други преди г. Гълъбов са изтъквали, че Вл. В. употребява много чуждици и не на място, но той не само че не отказва, но на пук продължава да сипе чужди думи, сякаш нарочно ги заучава от „Речника на чуждите думи“ на Футеков. Той говори и латински изречения: след 10–15 медиативности, индивидуалитети, наивитети и сензативности изведнъж се натъкваш на някое „casus belli“ или „o tempora, o mores“…

Няма какво да се прави; ще се търпи. Лошото е, че Вл. В. е почнал да оправя и другите. Научил от г. Гълъбов името на Шпенглер и нещо за философията му, още на третия ден той начева да го коригира. Но нали не схваща бързо, пък има и страст към чужди думи, сиромахът изтървава отеднъж: „Шпенглеровата мутационна теория“. Шпенглероввата философия на културата не е никаква мутационна теория; тя няма нищо общо с мутационната теория на Хуго де Фриз. Никъде в „Залеза на Европа“ не се говори за мутации, не се среща даже тая дума; нито пък г. проф. Гълъбов в своята статия в „Златорог“ или в своята книжка върху Шпенглера е нарекъл Шпенглеровата философия „мутационна теория“.

Сега да кажем нещо и за остроумието на Вл. В., защото той се упражнява да бъде остроумен. Аз бях писал: „Може едно произведение да бъде разсъдъчно — напр. целия Бодлер — и все пак да е хубаво.“ Вл. В. пита: „Бодлер произведение ли е?“ Това значи да се правиш глупав, за да изглеждаш остроумен. Тогава, ако Вл. В. чуе да се казва „купих си Волтер“, той може да попита „Волтер зарзават ли е?“ Ако чуе да се казва „цитирам Вазов“, — „Вазов цитат ли е?“ В тоя случай Бодлер не е произведение, нито Вазов цитат, г. Вл. Василев, а имаме работа с метонимия! Разбрахте ли? Ето прочее: Вл. Василев не знае и стилистика. Не е ли по-добре вместо да пише дълги и никому ненужни статии, за да доказва какво не знае, да седне и да чете граматика и стилистика и да попълни образованието си? Нека сега читателят съди прав ли съм бил, когато съм твърдял (в „Нашата критика“), че на нашия критик липсват най- елементарни познания?

Вл. В. не може да разсъждава правилно, той не е чел литература, той не знае стилистика, той не знае граматика; какво знае тогава Вл. В.? — Да ругае, както е обругал мене и г. Гълъбов: „мания и глупост“, „подлост“, „съвременен маниак“, „озлобено нищожество“, „хитрец или простак“, „литературна гаменария“, „доказва тъпотата си“, „мерзост“, „мамин син“, „занесен литератар“. Не вярвате ли? Можете тогава да разгърнете статията на Вл. В., ще намерите три пъти по толкоз ругатни. Ругатните слагат последната черта върху портрета на тоя господин. У нас той не е единственият, срещат се и други. Но ако има тук нещо за учудване и съжаление, то е: как е можал да стигне до това положение, че днес да се принуден да спориш с него.

1927–1928 г.

,

Информация за текста

© 1928 Атанас Далчев

Източник: http://litclub.com/library/bg/dalchev/

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12170]