Това беше невъзможно. Подобен резултат можеше да се постигне само ако апаратът се постави направо на живо тяло, тяло на живо същество. Биометърът беше много прост апарат. Хюго го разглоби, почисти го и отново включи механизма, като елиминира присъствието на човешко същество. Стрелката се приближи почти до 10, той дублира поправката и постави биометъра върху масата на разстояние един метър от себе си. Стрелката продължи да показва максимум.
Добре — каза си Хюго, — това без съмнение е нещо, което би заинтересувало учените от центъра. При дистанция един метър от наблюдателя, с отчитане на грешките, биометърът не трябва да показва повече от две. Обаче, ако на Орбита имаше поне следи от органичен живот, Хюго трябваше да си даде сметка за това. Той излезе, за да уточни дали биометърът дава такива показания и извън лабораторията. Както преди — десет, максимум.
Хюго седна и се облегна на скалата. Повече не мислеше за биометъра. Изпълваше го дивна тъга. Съзерцаването на пейзажите на Орбита често пораждаше у него този благотворен ефект, това усещане за спокойствие, разхлабване и тихо желание, каквото изпитваше с Мирела. Прекрасната, обожаема, очарователна Мирела. Да, когато заравяше лице между бедрата на Мирела и съзерцаваше, покорен от желание, извивката на корема й, долчинката на пъпа й, извивката на първото ребро, както на пейзажа пред него. Да, той почти виждаше на хоризонта гърди и зърната на гърдите, и между гърдите очертанията на шията и брадичката на Мирела, когато тя отмята глава под ласките му.
Удивен и дори повече от удивен, Хюго наблюдаваше това безумно сходство. Пред очите му Орбита приемаше формата на тялото на Мирела. Възникна даже усещане, че би могъл да стане и да я покрие с тялото си. Разбира се, Орбита имаше диаметър поне 60 километра и линията на хоризонта се простираше без съмнение на няколко километра пред него. И въпреки това Хюго беше убеден, че може да стане и да покрие с тялото си вълнистите форми, които съзерцаваше. И въпреки това… Не, не трябва да се впуска в такива мечти. Разбира се, че очите не го мамеха. За мираж също не можеше да става дума. Той извади камерата и фотографира картината няколко секунди. После остави апарата да виси на гърдите му и разгледа снимката. Това беше именно Мирела, увеличеното, изтегнато тяло на Мирела, но минерално. И така, не можеше да става дума за халюцинации. Планетоидът можеше да мени формата си. Но в такъв случай…
Орбита се къпеше в много мека, зеленикава светлина. Той беше забелязал по време на предишните си пътувания, че атмосферата на планетоида често мени цвета си. Това беше една от нейните прелести. В Монреал Хюго постави многоцветни светлини в спалнята си. Така, когато се любеше с Мирела, той изпитваше усещане, че ласкае зелена, синя, златиста жена. Особено я обичаше в зелен цвят. Зелено- изумрудена, като морска вода. Тъмнозелена като гора. Жълта като пшенично поле. Мирела също беше планета.
Не, трябваше да избягва такова сравнение, което можеше да му напомни, че Орбита също може да прилича на Мирела. Мирела беше живо същество. Веднъж той се люби с жена със зелена кожа. Срещна я на Марс. Тя се любеше бавно, толкова бавно… Но не, нямаше никаква жена със зелена кожа. Това беше мечта.
Внимавай! Не бъркай мечтата с реалността! Запази ясна главата си. На Марс той се беше запознал с проститутки, много сведущи и много приятни. Спомни си жената, с която беше прекарал един месец на Калора, малък изкуствен планетоид на средата между Венера и Земята. За да я люби по-добре, той трябваше да взема подкрепящи средства, но той искаше на всяка цена да продължи напрежението си, преди да изчерпи това съкровище от сладострастие, което тя така добре поддържаше.
Хюго разтърси глава. Той никога не беше ходил на Калора. Работната му програма предвижда шестмесечен престой на този планетоид. Възможно е там да срещне жена, но това просто не беше се случило още. Има ли някаква разлика в размишленията между изминалите неща и тези, които може би ще изпиташ?
Той разсъждаваше за проницаемостта на времето. В текущия живот всеки отделен миг е непроницаем по отношение на миналото и бъдещето. Тази непроницаемост, както изглежда, изчезваше под влияние на неизвестния феномен, предизвикван от Орбита, който се просмукваше във времето и довеждаше например до неочаквани показания на биометъра или до появата на гърди на хоризонта.
Хюго си спомняше… Не, той не си спомняше: той живееше, той преживяваше, той предживяваше. Гръдта. Той смучеше гръдта. Това още не беше сексуален жест. Той се хранеше. Тогава сигурно е на няколко месеца. Какво прави той в тази купчина бельо? Но това не беше неговият космически костюм! Той чувстваше пръстите си, такива мънички… Не, това не може да бъде… Но не, той имаше размерите на младенец. О, не, само да не преживява отново своето детство! Той дишаше дълбоко. Започна да изпълва повече дрехите си. Желанието беше живо, леко, мощно. Той почувства ерекция; твърд, горещ, вибриращ. Това беше една от активните епохи на космически изследвания. Вярваха, че ще открият начални форми на живот. Той срещаше едно от тези нови същества, жена с множество пипала. Какви приказни обятия! Партньорката му галеше едновременно цялото му тяло. Нейният орган беше захванал неговия и възхитително го масажираше в такт с дишането, сочно, чувствено трептене.
Не, това е невъзможно. Подобно същество никога не е откривано. А ако някога се появи мутант? Колко сексуални възможности биха се предоставили… Но това не е толкова необходимо. Когато беше на двадесет години, той беше направил с една жена дивно пътешествие в Ланеха, най-добрия туристически комплекс на Луната. Там той изпита вкуса на космическите пътешествия. Но освен това той се занимаваше с любов по три или четири пъти на ден. Именно с нея той извърши пътуване в страната на удоволствията. Тя беше красива и имаше баснословен апетит. След това той само искаше истински да преживее това с други жени, маса жени.
След десет години той срещна Мирела. Това беше любов. Удоволствие, разбира се, и любов, нежна, мека, от все сърце. Тези години, преживени с нея. Каква магия, какво вълшебство. Къде отиде тя след това. Хюго не я видя повече. Той имаше други жени, с които искаше да преживее чувственото чудо и които той също се стараеше да обича. Имената им му се изплъзваха, но той ги виждаше и ги познаваше. Докосваше ги, слагаше ръката си на бедрото им, ръката му се плъзгаше по гърба и в цепнатината отзад… вдъхваше аромата им, ближеше половите им устни, проникваше в тях… Гледаше ги с любов. Прекрасни, прекрасни от любов! И изпитваше необходимост да ги ласкае по-дълго, сам да бъде приласкан от тях. А желанието се запазваше винаги, беше живително, живеещо, — той можеше още да се занимава с любов, с други думи — да живее!
Те действително бяха много. Но в този случай това е възможно, защото той е станал много стар. Толкова любов. Може би той е преживял своето бъдеще. Ако то бъде такова, това е просто прекрасно, той беше удовлетворен. Ако е на сто години, може би това е възрастта, когато няма особена разлика между това, което е преживял, и това, което предстои, така или иначе са преживени прекрасни неща. Може би на тази възраст ни е безразлично — ще живеем ли още, или няма.
Хюго не отхвърляше възможността Орбита да му е внушила в течение на последните часове лъжлива представа за кислородното съдържание, но въпреки това се съблече без колебание. Не беше студено. Напротив, приятна топлина, напомняща дишане на животно, го обвиваше. Хюго забеляза костеливите си крака и китки. Той не ги позна, но това не можеше да го учуди. Извади огледало от чантата си и се огледа. Той очакваше това: лицето му беше лице на старец.
Но защо, Орбита, защо? Хюго не се учудваше, че говори с планетоида като с живо същество. Това беше естествено. В тона му също така нямаше ни най-малък упрек. Само съжаление. Може би той е преживял твърде бързо някои неща, които трябваше да траят значително повече.
И сега той ще умре. Защото е на сто години. Той ще умре, а има толкова желание да обича… Да обича. Да гали друго тяло, да се сплете с него, да плува в яркия океан на наслаждението. Той е още толкова способен да желае…
Хюго беше потресен вътрешно. Той взе отново огледалото. Косата му растеше, възстановявайки цвета си, бръчките се изглаждаха. Той наведе очи и разгледа корема си, краката си. Тялото му се подмладяваше, набираше тонус.
След това всичко спря. Той отново стана мъж на тридесет и осем години, пълен със здраве и енергия, такъв, какъвто кацна преди няколко дни на планетоида. Той без съмнение беше придобил нова мъдрост, голяма дълбочина на разбиране, но той беше същият човек. Още готов да живее.
Така и беше. Той чувстваше, че трябва да преживее нещо особено на Орбита. Хюго се огледа. Нищо, ничие присъствие. Но това странно чувство… Той го познаваше, често го беше преживявал с Мирела, когато
