И с това ни бе дадено да разберем, че тук, на Куликово поле, никому не цепят басма.
Пазачът беше с разкопчано сако — дълго и широко като ямурлук, тук-там позакърпено, на цвят, дето се вика, суросинкаво. На ревера му блестеше звезда — отначало помислихме, че е орден — не, оказа се пионерска значка с Ленин в средата. А под сакото беше с незагащена басмена риза — дълга, синя, на бели ивици, каквато може да бъде ушита само на село; затова пък беше препасана с армейски колан с петолъчка на токата. Офицерските панталони, доста износени, бяха напъхани в груби ботуши, вече протрити по сгъвките на кончовете.
— Е? — попита той учителя много по-меко. — Пишете ли?
— Ей сега, Заха̀р Дмитрич — отговори му онзи на име и презиме, — свършваме.
— Ами вие? — отново строго. — Ще напишете ли нещо?
— По-късно. — И за да отбием някак натиска му, атакувахме: — А знаете ли кога е издигнат този паметник?
— Как няма да знам! — обидено трепна той и дори изхъхри, закашля от обида. — Нали затова съм тук!
И като остави внимателно торбата (в нея май издрънча стъклария), Пазачът извади от джоба си някакъв лист, разгъна го — беше лист от тетрадка, където с печатни букви, които не се побираха в редовете, беше написано посвещение на Дмитрий Донски, също и годината — 1848.
— Какво е това?
— Ами ето, другари — въздъхна Заха̀р Дмитрич, като чистосърдечно си признаваше, че и той не е толкова всесилен, колкото се беше показал отначало, — това е. Преписах го от плочата, понеже всеки иска да знае кога е направен. Ако желаете, ще ви покажа и мястото, където беше тази плоча.
— Ами къде се е дянала?
— Отмъкна я един проклетник от нашето село и нищо не можем да му направим.
— Хем го знаете кой е?
— Зная го, и още как. Успях да му взема част от буквите, толкоз успях, но другите още са у него. Да можех да ги събера всичките, щях да ги подредя тук.
— Че за какво е откраднал плочата?
— За домакинството.
— Не може ли да му я отнемете?
— Ха-ха! — отметна глава Заха̀р в отговор на глупавия ни въпрос. — Точно така! Нямам власт! Дори пушка не искат да ми дадат. А тук автомат се иска.
Като гледахме издрасканата му буза, си рекохме: пак добре, че не му дават.
Учителят свърши да пише и върна Книгата за впечатления. Мислехме си, че Заха̀р Дмитрич ще я тикне под мишницата си или ще я пъхне в торбата — не, не познахме. Той отметна пеша на връхната си дреха и там, отвътре, се оказа, че има зашит нещо като джоб или чувалче, по-точно торбичка от зебло с размерите на книгата за впечатления, така че тя влизаше вътре много плътно. На същата торбичка имаше пришита малка примка за тъпия химически молив, който той даваше на посетителите.
След като се убеди, че отбираме от дума, Заха̀р Торбата си взе чувалчето (да, вътре наистина подрънкваше стъклария) и като потътри дългите си крака, прегърбен се отдалечи към храстите. Разбойническата настървеност, с която отначало ни беше скастрил, бе отминала. Седна, прегърби се още повече и запали цигара — смучеше я с такава скръб, изглеждаше толкова отчаян, сякаш всички, които бяха загинали тук, бяха паднали убити вчера и му бяха братя, баджанаци, синове и не знаеше как ще я кара без тях.
Решихме да прекараме тук целия ден и нощта — да видим каква е тая куликовска нощ, възпята от Блок. Без да бързаме, ту се приближавахме към паметника, ту оглеждахме опустошената църква, ту кръстосвахме полето, като се мъчехме да си представим коя войска къде е била на 8 септември, ту се покатервахме на чугунените плоскости.
О, и преди нас тук са идвали хора, идвали са! Не може да се каже, че паметникът е бил забравен. Не ги е мързяло безбожниците да изчукват с длета по чугуна и да драскат с гвоздеи, а по-слабите бяха писали с въглен по стените на църквата: „Тук беше съпругът на Мария Полунеева и Николай Лазарев от 8-V-50 до 24 -V“. „Тук бяха делегатите на районното съвещание…“ „Тук бяха служителите от кимовския РК по Съобщенията 23-VI-52“ „Тук бяха…“ „Тук бяха…“
През това време с един мотор с кош пристигнаха трима млади работници от Новомосковск. Те с лекота скочиха на плоскостите, започнаха да разглеждат и нежно да потупват нагрятото сиво-черно тяло на паметника и се чудеха как са го направили толкова здраво, обясняваха ни. Ние от своя страна им разказахме от горната площадка онова, което знаехме за битката.
А кой днес може да е сигурен — къде е било и как? Според летописните предания монголо-татарите връхлитали срещу пешите полкове, разбърквали редиците им и ни изтиквали към бродовете през Дон — и реката вече се превърнала не в защита от Олег, а в гибелна заплаха. На Дмитрий и тогава пак щяха да му викат Донски, само че заради друго. Но явно той бил пресметнал всичко много добре, малцина велики князе биха били така непоклатими. Под знамето си оставил един болярин, а самият той се биел като ратник и хората виждали: справял се едновременно с четирима татари. Ала и великокняжеският пряпорец бил съсечен, и самият Дмитрий с изпомачкана броня едва се довлякъл до гората — тъпчели ни и ни преследвали. Точно в този момент от една засада в гората в гръб на увлеклите се татари ударил с войските си един друг Дмитрий, Волински-Боброк, московски пълководец. Подгонил татарите натам, накъдето те препускали, само свивал по-рязко и ги събарял в Непрядва. От този миг русите се окрилили: изправили се като стена пред татарите, от земята се надигали и целият хански щаб заедно с Мамай бягал четиридесет версти през река Птан чак до Красивая Меч. (Но и тук легендите се прекъсват една друга и старците от съседното село Ивановка разправят всичко по свой начин: че мъглата все не се вдигала, на Мамай дъбовата гора в далечината му се привидяла като руска войска и той се уплашил: „Брей, че е силен селският Бог!“ — и търтил да бяга.)
А след това русите оглеждали бойното поле и погребвали труповете — цели осем дни.
— Все пак не са събрали всички, пропуснали са един — обади се веселякът шлосер от Новомосковск.
Обърнахме се и не можахме да сдържим смеха си. Да! — близо до паметника до ден-днешен лежеше един сразен богатир. Лежеше по очи върху майчицата земя, обронил на нея буйната си глава, юначните му ръце и крака се бяха проснали на различни страни, но нямаше нито щит, нито меч, а вместо шлем — износен каскет, близо до ръката — чувал. (Все пак личеше, че торбичката с Книгата за впечатления не е останала да се мачка под корема му — беше я отметнал на тревата до себе си.) И ако лежеше така не защото е пиян, ако спеше или мислеше за нещо, проснато-разпиляната му поза навяваше скръб. Много подхождаше на полето. На човек му се приискваше да отлее една фигура от чугун и да я постави тук.
Само че въпреки ръста си Заха̀р трудно можеше да мине за юнак.
— Не иска да работи в колхоза, затова си е намерил това приятно местенце — измърмори друг от работниците.
А на нас най-много не ни харесваше как Заха̀р напада новите посетители, особено онези, чийто вид му подсказва, че могат да му погодят номер. През този ден пристигнаха и други — той се надигаше от шума на моторите им, отърсваше се и на часа ги награчваше така, сякаш не той, а те отговаряха за паметника. Още преди тях и повече от тях Заха̀р се възмущаваше от занемареността, възмущаваше се така разпалено, че нямаше как да не му повярваме колко дълбоко се ядосва:
— Какво си мислите — емна той четирима души, които слязоха от един запорожец, заразмахва ръце. — Ще почакам, още малко ще почакам и ще прекрача районния отдел за култура! — (Съдейки по краката му, това можеше да стане много лесно.) — Ще си взема отпуска и ще отида в Москва, лично при Фурцева! Всичко ще й разкажа!
Но щом забележеше, че посетителите му имат страх и не му се опират, взимаше си торбата (важно, както началник взема чантата си) и се отдалечаваше — да си подремне, да запали.
Обикаляйки насам-натам, през този ден срещахме Заха̀р много пъти. Забелязвахме, че като ходи, накуцва с единия крак и го попитахме какво му е. Той ни отвърна гордо:
— Спомен от фронта!
И отново не му повярвахме.
