ранените с каруци, платформи и товарни коли. Нямаше чисти превръзки, нито легла, нито дори храна като хората. — Индия потръпна, пренесла се отново в тъмното минало. — Работехме в продължение на часове без прекъсване, губехме повечето от тях, но все пак успявахме да спасим някои, борехме се да извършим малкото добро, което зависеше от нас. И през всичкото това време непрекъснато се надявах — и се молех — да видя един мъж да се показва от цялата тази пушилка, прахоляк и хаос. Да върви както обикновено — бързо и наперено усмихнат. — Гласът й секна. — Но той не се появи, бабо. Нито тогава, нито в последвалите безкрайно дълги седмици. Сега нищо няма да бъде същото за мен.
Младата жена избърса сълзите, които бе крила прекалено дълго време.
— Ела тук, невъзможно дете — Херцогинята привлече своята внучка в обятията си. — Защо досега не си ми казала това?
— Не можех. Всичко стана толкова… толкова бързо. А когато мъжът, за който ти говорих, не се появи, не можех да понеса да обсъждам случилото се. С когото и да било.
— Сладкото ми скъпо момиче — произнесе дрезгаво възрастната жена, като галеше косите й. — Страхувам се, че си станала жена по възможно най-трънливия път. Но трябва да погледнеш фактите в очите. Този човек вече го няма. Целият живот е пред теб, колкото и невъзможно да ти се струва това сега. Трябва да откриеш нови радости и нови предизвикателства, за които да живееш, чуваш ли ме? — Херцогинята се стараеше да говори със строг тон. — Дължиш го на самата себе си и на онези, които те обичат. Дължиш го и на очарователния младеж, който очаква да грабнеш сърцето му и да преобърнеш живота му, когато се появиш в балната зала и го омаеш.
— Не и за втори път — отвърна тъжно Индия. — Никога вече.
Знаеше, че тази дива, сляпа страст бе останала завинаги зад гърба й. Баба й обаче имаше право — имаше дълг към своето семейство и към себе си.
Така че щеше да отиде в Лондон. Щеше да носи подбраните бижута на майка си и да посети всички балове и празненства, които херцогинята уреди в нейна чест. Ако някой почтен човек от подходящо семейство поискаше ръката й, щеше да се съгласи, ако приемеше, че сърцето й нямаше да участва в сделката.
Защото Индия Деламиър знаеше, че вече нямаше сърце за даване. Не и след като го бе дарила на Девлин Карлайл.
Под прозореца се чу тих вой на уплашено животно. Младата жена се обърна мигновено; погледът й бе потъмнял от тревога.
— Това е Луна!
Отметна атлазената си рокля и това движение разкри чифт от прилепналите бричове на Иън.
— Индия Деламиър, казах ти да не обличаш повече дрехите на брат си!
— Извинявай, трябва да вървя, бабо. — Индия грабна старата бяла риза на Иън и я преметна през главата си, вече на половината път до вратата. — Ако тези отвратителни хора са дошли пак да замерват с камъни Луна, кълна се, че ще напълня задниците им с олово.
Херцогиня Кранфорд поклати глава, докато вироглавата й внучка изхвърча през вратата, обгърната от облак кожа и батиста. Тогава устните й бавно се разтегнаха в усмивка, тъй като белокосата жена си припомни един особено буен свой подвиг, извършен преди половин век.
Ъглите на стаята бяха потънали в мрак. До камината, над танцуващите пламъци, стоеше висока фигура. Очите му имаха цвета на лъскава стомана, а косата му бе един тон по-светла от черното.
Онова, което го отличаваше особено, беше устата му. Пълните устни издаваха, че някога се е смял с лекота.
Но нищо повече. Сега тези устни бяха плътно стиснати.
А силните му рамене и загорялото лице не издаваха радост, поне не през тази есенна нощ на 1816 година.
„Отново у дома“ — мислеше си той, като оглеждаше прекрасните стари гравюри, редиците книги и сложните модели на кораби, които някога бе правил с такова търпение.
Кога ги беше направил? Струваше му се, че оттогава бяха изминали десет живота.
Стисна мраморната рамка на камината и се засмя; звукът прозвуча плоско и горчиво в празната стая. Защото бе започнал да се съмнява, че някога би могъл отново да се върне у дома.
2
— Нещо не е наред. Наистина не е наред.
Великолепен, в аметистов атлаз и в червеникавокафяво кадифе, седмият виконт Мънктън оглеждаше бляскавата тълпа, изпълнила балната зала в лондонския дом на херцогиня Кранфорд.
— Торн трябваше да бъде тук. Той е вечният чаровник. Изобщо не знам какво прави на онзи скапан хълм край Ватерло. — Въздъхна и пусна монокъла обратно в джоба на жилетката си. — Тук няма какво да се види. Все същите лица. Все същите истории, които са ми дошли до гуша. Този сезон не стана поне един порядъчен скандал. — Внезапно се намръщи. — Боже мили, това там не е ли Уелингтън, който флиртува с графиня Марчмънт? Това няма да доведе до добро, запомни ми думите. Няма още две седмици, откакто погреба съпруга си, а тя вече е излязла на лов за нови партньори в леглото.
Приятелят му, граф Пендлуърт, поклати глава.
— Тя излизаше на лов дори още преди смъртта му. Проблемът при теб, Мънк, е, че си се разглезил. Винаги очакваш най-доброто от хората, а повечето от тях не са на ниво да задоволят подобни надежди.
— Ако съм разглезен, това е дело на Торн. Той винаги е знаел как да извърши по възможно най-добрия начин всяко нещо, Пен. — Докато говореше, лицето на Мънктън доби даже още по-меланхолично изражение. — Нещо не е наред — повтори той. — Кой друг би могъл да препусне от Алвънли до Брайтън в двуколката си и да се върне навреме за дуел на честта във връзка с една недискретност около съпругата на Рептън? Целият град е узнал, казвам ти. И освен това Торн ми липсва.
Лорд Пендлуърт присви далекогледите си очи.
— Умолявам ви да прикриете тъгата си, скъпи ми Мънк. По всичко, което видях по време на престоя ми в Белгия, стигнах до извода, че лейди Деламиър имаше слабост към Торн. Няма да бъде добре да увеличаваме тъгата й с още спомени. Тя е пристигнала току-що в Лондон, знаеш ли. Когато я видях вчера на Бонд Стрийт, ми се стори определено бледа.
Мънктън играеше с бродираната си жилетка.
— Не възнамерявам да избегна тази тема, ако намекваш за това, Пен. Торн бе най-добрият ми приятел. Освен това, ако дамата е толкова невярна и вече го е забравила, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да й причиня тъга.
— Мънк, глупако, мина вече повече от година. Дори една наследница на рода Деламиър би трябвало да помисли за своето бъдеще. Тя трябва да се омъжи, и то добре. Херцог Девънам е всеотдаен родител, но дори неговото търпение започва да се изчерпва. Чух, че баба й подбирала подходящи ухажори, но Индия отказва до погледне когото и да било от тях. Всички, с изключение на Лонгборо, може би.
— Лонгборо? — изсумтя Мънктън. Беше се взрял в една по-строга фигура, застанала сред вдовиците. — Не го вярвам. Та той е лишен от всякакво чувство за цвят и дори няма представа как да си върже шалчето около врата. Не проумявам как Индия би могла даже да помисли, че е възможно да се омъжи за подобна личност.
— Може би дамата търси нещо друго, а не изкусно падащото от врата шалче на евентуалния си съпруг, когато решава дали да приеме или не едно предложение — заяви с убийствена ирония компаньонът му.
— Отново се правиш на дяволски умен, Пен. Това не ми се нрави. Когато изведнъж поумнееш и започнеш да говориш с този изумително хладен тон, не проумявам и една дума на всеки десет, казани от теб. Иска ми се Торн да беше тук. Той знаеше как да се оправя с теб при всяка ситуация. Бога ми, аз не знам. — Виконтът поклати глава и въздъхна тежко. — И не ми пука какво казваш. Наздраве за Торн, най- добрия приятел, който сме имали. Никога не ме е карал да се чувствам глупав. Винаги успяваше да ми заеме