или откраднат една заради друга.
Нещо обаче не можех да си представя Мери Белеми като нимфоманка. От всичко, което бях чел за двете, знаех че са сладки и скромни, нито възрастни, нито млади. Живееха затворено, или поне така твърдяха вестниците. А това, какво си позволява една жена когато остане сама с мъж в стаята си е съвсем друго нещо. Надявах се да се срещна с Естер Белеми. Тая бемка по рождение на бедрото й нещо ми беше паднала на сърцето.
После идваше неуспешния изстрел по Калецки. Това наистина ме озадачаваше. Най-доброто нещо на което бях способен беше да направя една скоростна обиколка на града и да навестя старите му явки. Махнах на сервитьора и поисках сметката. Момъкът ми се намръщи. Очевидно не беше свикнал да си тръгвам толкова бързо.
Скочих в колата и подкарах към клуба Хай-Хо. Беше място където човек можеше да си разкваси сериозно гърлото по време на алкохолната забрана, но после западна и с годините се превърна в най- обикновена кръчма. Със смрачаването мястото ставаше доста неприветливо към външни хора, но аз познавах управителя й. Представляваше едно много симпатично негро. Четири години по-рано ми беше подал рамо в една наистина сериозна престрелка с един пиян педал-каубой. Месец по-късно му се отплатих като пречуках един изнудвач който искаше да си прибере наема за „охраната“ на заведението. В това отношение името ми се ползува с наистина заслужен авторитет и всички знаеха че думата ми на две не става. Оттогава го оставиха на мира да си върти както иска бизнеса. В тоя бранш не е лошо човек да има подобни връзки.
Големият Сам си стоеше зад бара. Видя ме като влизах и ми махна с мокрия парцал и в добавка ме зарадва с едрите си зъби. Стиснахме си ръцете и аз си поръчах бира. Двама здравеняци в непосредствена близост, дългунест жълтокож и върлинеста чернилка, ми хвърляха гадни погледи докато чуха Сам да казва:
— Добър ден, миста Хама. Радвам са да са видим. Утдавна не сти идвали насам.
Само като ми чуха името сграбчиха чашите си и се дръпнаха в най-далечния ъгъл на бара. На Сам му беше пределно ясно че не съм дошъл само да пия бира. Той се дръпна на края на бара и аз го последвах.
— Кво има, миста Хама? Нещо дъ ви пумогна?
— Аха. Знаеш ли кой движи стоката?
Сам обиколи заведението с бърз поглед преди да ми отговори.
— Аха. Мумчеата га взимат оттука и га ръзнасят пу другите места. Защо?
— Джордж Калецки ли е още главната клечка?
Сам облиза дебелите си бърни. Занервничи. Беше раздиран от противоречивите желания да ми помогне, без да става певец.
— Става въпрос за убийство, Сам — казах му аз. — По-добре да споделиш с мен, вместо копоите да те влачат по участъците. Познаваш ги добре що за стока са.
На лицето му се изписаха следи от силна душевна борба. Черната кожа на челото му се набръчка от положените усилия.
— Окей, миста Хама. Мисла че всичко е наред. Калецки е още отгоре, но вече ни идва насам. Пласьорите му вършът цялатъ рабута.
— Бобо Скакалеца пласира ли още? Той беше при Калецки известно време. Навърта се насам през цялото време, нали?
— Да, сър. Той е тука, ама вече не пласира. Скъта си по някоя парици за последните няколко месеца. Сига вечи гледа пчели.
Това наистина беше новост. Бобо Скакалеца беше получовек, пример за това какво може да стори природата с човека. Умствено беше останал на равнището на дванайсетгодишен, а на ръст беше пак на толкова години. От системното недохранване през целия си живот се беше превърнал в мършава човешка карикатура. Добре го познавах. Чудесен момък със сърце от злато. Както и да се отнасяхте с него, той щеше винаги да ви е приятел. Беше приятел със и на всички. Птици, животни, насекоми. Веднъж даже го бях видял да плаче, защото някакви хлапета стъпкали някакъв мравуняк и смачкали десетина мравки. Сега си беше намерил „хубава работа“ и гледаше пчели.
— Къде е той, Сам? Отзад ли е?
— Да, сър. Знаете къде. Кату гу видях пуследни път, разглеждаши някакви книжка с картинки за пчели.
Глътнах наведнъж остатъка от бира в чашата като се надявах че тия дето бяха пили от нея преди мен нямаха заразни болести. Като минах покрай жълтокожия и чернилката усетих очите им по гърба ми чак докато влезнах в задната стаичка.
Бобо Скакалеца се беше настанил на масата в далечния ъгъл на стаята. На времето това беше игрална зала, но сега масата за зарове и двете рулетки бяха струпани на куп в един ъгъл. Високо на стената зарешетено прозорче се опитваше без особен успех да подпомага в осветлението на стаята мъжделивата и оплюта от мухи гола крушка увиснала на дългата жица от тавана. До стената бяха насметени набързо купчини боклук умело предпазени от разсипване и пръскане от няколко празни кашони за бира.
Стените бяха покрити с порнографски снимки забодени с кабърчета, като героините им бяха полузацапани от мръсни пръсти и прах. Някой се беше опитал да копира съдържанието им с молив на тапета, но без особен успех. Вратата към бара беше единственият изход от стаята. Огледах се за някакво резе, но нямаше дори и помен от такова, така че се отказах от идеята си.
Бобо не ме чу като влизах, толкова беше задълбочен в книгата си. Няколко секунди се взирах през рамото му в картинките, като гледах как се движат устните му в усилията да прочете думите. Тупнах го по гърба.
— Хей, авер, няма ли да кажеш добре дошъл на стария си приятел?
Подскочи от стола си, но като видя кой е лицето му цъфна в усмивка.
— Хей, ами туй било Майк Хамър, бе! Брей, хубаво че си тук! — Той ми протегна костеливата си ръчичка и аз я стиснах. — Какво правиш тук, Майк? Дошъл си да ме видиш, а? Ето ти стол, сядай.
И той побутна към мен празно буренце за бира от една кварта, което беше виждало и по-хубави дни и аз се наместих върху него.
— Чувам че се занимаваш с пчели в последно време, Бобо. Вярно ли е?
— Ами как да не е вярно, и сега се уча тука от тая книжка. Голям майтап. Те даже ме познават, Майк. Като си пъхна ръката в кошера, изобщо не ме хапят. Ходят по мен. Трябва да ги видиш.
— Сигурен съм че е голям майтап — съгласих се с него аз. — Но те имат големи разходи, не е ли така?
— Ами, хич. Направих им кошера от празни картони за яйца. И го боядисах. Много им харесва. Не бягат от него като на другите пчелари. Сложих го на покрива на квартирата ми и хазяйката не ми забранява. Тя не ги обича, но когато и дадох едно бурканче с мед, много й се услади. Аз се грижа добре за тях.
Беше чудесно дете. Бърбореше преизпълнен с ентусиазъм. За разлика от много други такива като него изпълнени със злоба и горчивина. Нямаше си нито семейство нито къща, но си имаше хазяйка, която му позволяваше да си гледа пчели. Бобо беше забавно дете. Не бих се подиграл с него, защото щеше да се затвори в черупката си, но когато го разприказваше човек, беше готов цял ден да му говори за това което го вълнуваше.
— Чувам че си намерил нова работа, Бобо. Как върви?
— О, много добре, Майк. Много е хубава. Казват ми мениджър по поръчките.
Сигурно бяха имали предвид по „греховете“4, но не му го казах.
— Какво представлява работата ти? — запитах го аз. — Тежка ли е?
- Аха. Разнасям поръчки и доставям пратки и мета и върша всякаква друга работа. Понякога мистър Дидсън ми позволява да карам колелото му когато карам стоки за магазина му. Много е весело. Запознавам се с много хубави хора.
— Вадиш ли много пари?
— Ами как? Всеки път ми дават четвъртак или половинка когато правя нещо. На Парк Авеню всеки ме вика да му свърша нещо. Миналата седмица изкарах без малко петнайсет долара.
