момиче. Преди четири години, когато Джак беше в полицията, едва беше успял да я сграбчи миг преди да прехвърли парапета на Бруклинския мост. Тогава тя беше развалина. Дрогата я беше докарала до полуда. Но той я отведе до дома си и плати за пълния курс на лечение докато тя оздравя напълно. Между тях се зароди любов, която избуя до красиво цвете. И ако не беше започнала войната, щяха да са женени отдавна.
Тя посрещна Джак по същия начин като се върна от войната с една ръка. Той вече не можеше да упражнява професията си, но душата и сърцето му бяха останали в отдела му. Тя го беше обичала преди, обичаше го и сега. Джак я увещаваше да се откаже от работата си, но тя успя да го убеди че е по-добре да я запази, докато той се устрои. За човек с една ръка е трудно да си намери работа, но той имаше много приятели.
И не след дълго вече работеше в детективския отдел на една застрахователна компания. Не беше в състояние и да си помисли само че ще работи нещо по-различно. И тогава вече между тях зацарува щастието. Вече бяха запланували и сватбата. И сега се случи това.
Пат ме потупа по рамото.
— Долу чака кола да я откара в къщи.
Изправих се и поех ръката й.
— Хайде, миличко. Тук повече нямаме работа. Да тръгваме.
Не продума нищо, изправи се и се остави на един полицай да я прикрепя докато излезе. Обърнах се към Пат.
— Кога започваме? — запитах го аз.
— Добре, ще ти кажа каквото знам. Ще прибавиш и ти каквото знаеш. Двамата с Джак бяхте неразделни приятели. Възможно е да се сетиш за нещо което да хвърли светлина върху случая.
Дълбоко в себе си се чудех. Джак нямаше врагове. Дори и когато работеше в полицията. Работата му със застрахователната компания беше нещо съвсем обикновено. Макар че беше възможно причината да се крие там.
— Джак имаше гости миналата нощ. — продължи Пат. — Тесен кръг.
— Да, знам, — прекъснах го аз. — Той ми се обади снощи и ме покани, но бях направо съсипан от умора, и много рано захапах възглавницата. Беше групичка от стари приятели отпреди войната.
— Да. Взехме имената им от Мирна. Момчетата сега ги проверяват.
— Кой откри тялото?
— Мирна. Двамата с Джак щели да излизат в околностите да търсят място за вилата си. Дошла малко след осем сутринта. Джак не се обадил и тя се разтревожила. В последно време ръката го боляла доста и тя си помислила да не му е прилошало. Тогава извикала портиера. Той я познавал и я пуснал. Като чул писъците, хукнал нагоре и така ни се обади. Имаше сили само колкото да ми разкаже как минало партито и припадна в ръцете ми. И тогава те повиках.
— По кое време са стреляли?
— Следователят по смъртните случаи го преценява някъде около пет часа преди пристигането ми. Това прави някъде около три и петнайсет след полунощ. Като получим данните от аутопсията ще го знаем с още по-голяма точност.
— Някой от съседите да е чул изстрел?
— Никой. Очевидно е било стреляно със заглушител.
— Пистолет 45 калибър вдига достатъчно шум дори и със заглушител.
— Така е, но долу под него е имало парти, не толкова шумно, разбира се, че да предизвика оплаквания, но достатъчно високо, за да заглуши всякакви шумове от този род.
— А ония които са му били на гости?
Пат пъхна ръка в джоба си и измъкна един бележник. Скъса една страничка и ми я подаде.
— Ето ти списъка който ми даде Мирна. Тя е пристигнала първа в осем и половина снощи. Била е домакинята, посрещала е гостите на вратата. Последният дошъл около единайсет. Пийнали малко, потанцували, и към един си тръгнали всички заедно.
Хвърлих поглед на имената които ми даде Пат. Някои от тях познавах достатъчно добре, докато двама от другите бяха от хората, за които Джак ми беше говорил, но не ги познавах.
— Къде са отишли след партито, Пат?
— Били са с две коли. Едната с която си е тръгнала Мирна, принадлежала на Хал Кайнс. Потеглили направо към Уестчестър, като оставили Мирна у дома по пътя. От другите още никой не ми се е обадил.
Помълчахме малко и Пат ме запита:
— Виждаш ли някакъв мотив, Майк?
Поклатих глава.
— Все още никакъв. Но ще го открия. Не са го убили хей-така. Обзалагам се, че каквато и да е била причината, е било нещо много дебело. Има много шибани моменти. А ти стигна ли до нещо?
— Нищо повече от това което ти казах, Майк. Надявах се поне ти да ме осветлиш малко.
Ухилих му се без да ми е весело.
— Не. Все още не. Но щом имам някои отговори, веднага ще те известя, но вече ще съм се захванал със следващите.
— И ченгетата имат глави на раменете си, Майк. И ние можем да си отговорим на въпросите.
— Но не и както мен. Затова и ми се обади веднага. Ти съобразяваш не по-зле от мен, но нямаш кой да ти върши черната работа. Ето къде е моето предимство пред теб. През цялото време ще дишаш зад врата ми, но когато дойде моментът ще ме изблъскаш и ще хлопнеш белезниците на ръцете му. Тоест, ако успееш да ме изблъскаш. А не мисля, че ще успееш.
— Окей, Майк, прави както си знаеш. Имаш пълен картбланш. Но не забравяй само едно нещо — убиецът ми трябва и на мен. Ще се опитам да те изпреваря и да се добера до него преди теб. Разполагаме с всички технически съоръжения и достатъчно хора които да търчат навсякъде. И при нас не липсват мозъци. — Напомни ми той.
— Не се тревожи, не подценявам ченгетата. Но те не могат да счупят ръката на някой боклук за да го разговорят, и да придружат думите си с дулото в зъбите им за да им покажат че не се шегуват. Краката ми са все още здрави, пък и има достатъчно словоохотливи юнаци да ме информират за всичко което ме интересува, защото знаят какво ще ги сполети ако не се разприказват. Средствата ми за тази цел са малко ex oficio2, но пък за сметка на това са много по-ефикасни от твоите.
Така завърши разговорът ни. Излязохме на площадката на стълбите, където Пат остави на пост един патрулен полицай. Слязохме с автоматичния асансьор четири етажа по-надолу във фоайето на блока и изчаках Пат да даде кратко интервю на няколко репортьора.
Колата ми стоеше до бордюра точно зад полицейската. Стиснахме си ръцете с Пат и се пъхнах зад кормилото на моята бричка. Потеглих към Хакард Билдинг където обитавах двустаен апартамент за кантора.
Глава втора
Кантората ми се оказа заключена. Изритах няколко пъти вратата и Велда отключи. Като ме видя, каза:
— О, това си бил ти!
— Какво искаш да кажеш с това „О, това си бил ти!“? Да не си забравила че Майк Хамър е твоят шеф?
— Уф! Толкова отдавна не си се мяркал че вече не мога да те различа от поредния данъчен инспектор.
Затворих вратата и я последвах в моята светая светих. Това момиче имаше крака за милиони и тя нямаше нищо против да ги показва. Най-малко беше подходяща за секретарка защото представляваше постоянен разсейващ елемент. Поддържаше гарвановочерната си коса в прическа тип „Паж“ и носеше плътно прилепнали рокли които ме караха да мисля за извивките на пенсилванската магистрала всеки път щом я погледнех. Но не се заблуждавайте че беше леснодостъпно момиче. Ставал съм свидетел как раздава
