цялото ми уважение към мистър Роха, че на мястото на неизкушения читател бих се отнесъл скептично към думите „само истина“ в авторското предисловие — доколкото ми е известно, човешката памет отслабва с възрастта, а и съм се убедил, да ме прости Айзък, че когато хората говорят за себе си, не винаги са коректни към истината).
Друга причина за това е ограниченото време, с което разполагахме за работа. ИИ-икономът на станцията стриктно се придържаше към указанията от здравно-осигурителната карта на мистър Роха и изискваше от него да спазва до минутата предписаните там времена за сън, отдих, фитнес и храна, така че дневно разполагахме с не повече от 10 часа за работа.
Накратко, ако зависеше от мен, някои текстове щяха да отпаднат или да имат друг вид, но последната дума, както е известно, принадлежи на автора.1
Андрос Дейвид Брейди Марк IV/13, компедитор HS
(под черта)!!!
ФАРС ЗА КРАЯ НА МУЗИКАТА
Родителите ми твърдят, че още в пелените съм бил истинска напаст. След като проходих и докато тръгна на училище, пет пъти подпалвах къщата, и все по различен начин. Но историята, че сме избягали от квартала, защото съм инсталирал гравитрон в чужда сенокосачка и после пожарникарите едва я настигнали с хеликоптер, за да свалят вкопчилата се в нея и изгубила съзнание от липса на кислород съседка, е измислица отначало докрай.
Първо, не беше гравитрон, а най-елементарен хелиев балон, вързан за косачката с мономолекулярна корда, за която бях навързал червени парцалчета на педя едно от друго — да не се пореже някой2. Второ, косачката не би могла да вдигне когото и да било, тъй като бях нагласил подемната сила само да уравновесява теглото й. Трето, мисис Смит наистина припадна, като видя косачката да се надига, понесена от порив на вятъра, но майка ми веднага я свести. Четвърто, пожарникарите извикахме само за да свалят косачката от бряста, в чиито клони се бе заклещила; а хеликоптерът дойде просто защото те не бяха разбрали какво точно се е случило. И най-накрая, квартала сменяхме само когато ме изключваха от училище, което по чиста случайност бе станало същия ден.
В края на краищата все пак завърших гимназия — в някакво затънтено монтанско градче на име Плевна, в чиито околности родителите ми купиха на сгода една занемарена ферма. След това, макар и със свито сърце, ме пуснаха в Чикаго.
Още първия семестър разбрах, че ученето далеч не ще ми запълни времето. Изчаках да мине Коледа и се свързах с трудовата борса, попълних стандартната анкета надве-натри и зачаках да видя какво ще ми предложат. Вместо това на монитора се появи втора анкета. Попълних и нея и тогава програмата-посредник съвсем се побърка. Почна да ми задава най-невероятни въпроси, аз търпеливо им отговарях, докато в един момент на монитора се появи: „Връзка с дежурния консултант“…
…Уплаших се да не потъна в двете бездънни небесносини езера, покрай които на вълни се спускаше златист водопад.3 Мис Дона Лещински — името й се изписа с едри букви в долния край на екрана — явно бе изненадана от появата ми.
— Странно — рече тя, — за първи път ми се случва подобна история.
После чух удивен възглас, тя се дръпна назад и се извърна надясно, където очевидно имаше друг монитор. Това ми даде възможност да оценя безупречния профил на лицето й и впечатляващия релеф на формите по-надолу. Така минаха няколко минути — аз се блещех, а тя четеше нещо, после рязко се обърна към камерата, този път с някакъв особен блясък в очите.
— Това не може да бъде — колебливо почна тя, — ами че ти си гений, за теб би трябвало да се бият на Уолстрийт.
— Бихте ли ми обяснили по-подробно, мис Лещински?
— Само Дона — махна тя с ръка и продължи: — Нищо чудно, че посредникът е изпаднал в затруднение. За теб има подходяща работа, и не на едно място, но възрастта ти…
— Какво ми е на възрастта?! — настръхнах аз.
— Ами… как да предложим тийнейджър за президент на „Майкрософт“?
— Нямате право да ми се подигравате, мадам!
— Спокойно, Пит, говоря съвсем сериозно. Според интервюто, можеш да си сред десетте най- високоплатени мениджъри в страната. Но профилът ти е по-скоро за научна работа.
— Това и аз си го знам. И сега какво ще ми препоръчате?
— Трябва да помисля… Слушай, защо не ми се обадиш довечера — и мис Лещински ми даде частния си адрес.
Следващите няколко седмици усърдно наваксвах изоставането си в социалните контакти. Една сутрин обаче Дона сбърчи нос и заяви:
— Пит, повече не мога да ти пазя мястото.
— Какво място… — почнах недоумяващо, но се сетих как се запознахме. — Слушай, не искам да се занимавам с бизнес.
— Никакъв бизнес, знам какво ти трябва. В университетската библиотека търсят консултант в отдел „Справки и библиография“. Ще работиш три дни седмично по пет часа, плащането е двайсетачка на час.
Това наистина бе работа като за мен. Занимавах се най-често с колеги от различните факултети. Бързо се ориентирах в поръчките им и — какво да крия след толкова време — нерядко си докарвах приличен допълнителен доход от онези, дето ги помръзваше сами да си пишат курсовите работи. Освен това покрай работата се запознах с какви ли не хора, от маниаци на тема телевизионни игри до смахнати изобретатели. Едно от тия познанства ми остана за цял живот.
Беше ранен следобед в края на май, но заради баскетболния финал целият университет бе празен. На вратата се появи млад мъж с ирландска физиономия — толкова типична, че макар и главата му да бе обръсната, около нея сякаш сияеше огнено-риж ореол. Той размаха някаква студентска карта и ме изненада с желанието си да научи мога ли да правя проучвания в нотните библиотеки.
— Никакъв проблем — отвърнах, — и те са в мрежата.
— А искаш ли да изкараш някой долар от една частна поръчка?
Поисках пак да му видя студентската карта — нямаше никакво отношение към музиката, беше от някакъв уискънсински колеж за дистанционно обучение на фермери.
— Виж какво, приятел, ти си толкова студент, колкото аз — таксиметров шофьор. Ако искаш да ти свърша работа, сваляй картите.
— Е добре, то се е видяло, че иначе няма да стане — въздъхна Фил О’Доног и ми заразправя една история за двама приятели от детинство, почнали да учат пиано при една и съща учителка. Заедно завършили и „Джулиард“. Единият станал известен композитор, а другият — авторитетен критик. И всичко им вървяло добре, докато преди година критикът не обявил, че е дошъл краят на музиката — всички възможни мелодии вече били написани и оттук нататък композиторите можели само да правят кавъри върху вече съчинени теми. Композиторът приел това като лично предизвикателство и се обзаложил с критика, че ще съчини нещо, което със сигурност го е нямало досега. Така се появила на бял свят фантазията „Инфинити“ от Андреа Манточини, а от мен се искаше да проверя по всички нотни библиотеки на света оригинална ли е основната й тема.
Заявих, че всичко това е бълнуване на болни мозъци и цитирах азбучните истини на комбинаториката. Новият ми познат с готовност се съгласи с мен, но въпреки това продължи разказа си. Критикът се впрегнал да спечели баса и отишъл във Федералната агенция по авторските права. Тук Фил почна да мънка и от думите му с труд разбрах, че самият той е неин служител, но се заел със случая като частно лице.
— Че теб всяко ченге, дори градско, може да те арестува за престъпление по служба — посъчувствах му аз.
— Така е, братко, ама облогът е за десет милиона, а премията е десет процента!
Ако още не сте го сметнали, ще ви кажа, че десет процента от десет милиона е един милион. Веднага забравих за комбинаториката и първата ми реакция беше „две към едно“, но Фил се опъна:
— Откажи се от пазарлъка, иначе ще стане като в Библията и ще развалим работата, а и няма време.
