между Извора на времето и Първичните светове от Първия кръг земи на боговете. Близо, тихо и спокойно към Центъра. Въпреки живото си съдържание, материята била изтъкана на нивото на Средните пръстени, обител на не толкова съвършените копия на боговете. На тези, чийто живот е твърде кратък, сравнен с безсмъртието, защото живеят далече от Извора. Рил Алак, ти придаде на своя свят целостта, от която се нуждае, за да бъде свят — да не може да се обиколи за един човешки живот и да притежава двете Първоначала на Светлината и Мрака. И въпреки, че е по-близо до Центъра, отколкото световете от Първия пръстен, чедата на Лирика не биха могли да бъдат повече от това което са, защото Създателят им е бил човек и смъртен като тях. Но твоята мощ и непреходна мъдрост, с която си сътворил безкрайността е така силна, че ти можеш да застанеш до нас и да бъдеш себе си — Творец и Потомък на Богове. Древна жилка на своите истински създатели… Ти си един от нас!
След това всичко избледня и Рил отправи удивения си взор към ширещата се гора от високи и неповтарящи се по форма кули. А отвъд тях…
…беше вечността и пръстеновите светове на безсмъртните. А преди тях…
…беше Лирика,
— За тебе, моя Лирика…
Младият бог живееше в своята реалност, макар че почти не оставяше Матра Моргана. Обхождаше останалите светове и внимателно наблюдаваше. Следеше неспирния цикъл на безбройните природи и пишеше в „Легендохранителницата на рицарското воинство от Светлината до…“ основните съдбосказания и пророчества, почивайки на бруления от ветрове Радензам. Умело улавяше потоците на времето и ги разпределяше по всички кътчета на Лирика. Виждаше границите на живота, определени от началото и края на земята. Не изпитваше болка от безсмъртието, макар че понякога го обземаше отчаяние по загубата на вече несъществуващата граница с отвъдното. Той единствен от всички бе познал смисъла на живота и неговия край, защото бе близо до смъртта и защото бе дал и последната капка от човешкото у себе си.
Сега можеше да създава много светове като Лирика, но никой нямаше да притежава душата и спомените му в недрата си, както първия.
Рил погледна към хълма, където се извисяваше родният му замък. Там, преди повече от хиляда години, той бе споделял накъсаните си видения с Лира, беше живял с Лира и я бе любил в последната беззвездна нощ на съществуването си.
Той се усмихна на вечността и отново насочи вниманието си към лежащата в скута му книга.
Обърна нова страница.
Информация за текста
© 1998 Мина Спиридонова
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/615]
Последна редакция: 2006-08-05 13:53:10
