Мъжът поклати глава.
— Не, госпожо, не спомена нищо такова. Всъщност, той като че ли бе по-разтревожен за вас.
Добре, помисли си Ели. Това е добре. Но в следващия момент изведнъж я прониза остра болка в гърдите. Но защо е бил толкова настоятелен? Защо е трябвало да се обажда толкова много пъти?
Беше ли казала нещо вчера, с което да го обезпокои? Това изобщо не беше в неговия стил.
Съществуваше ли някакъв начин да е разбрал? Не… това беше невъзможно. Освен ако някой познат не я беше видял вчера тук и не се беше обадил… но за целта той е трябвало да я проследи до Ной. Не, никой не би направил подобно нещо.
Трябваше да му се обади веднага, нямаше как да го избегне. И въпреки това, по някаква странна причина, не й се искаше да го прави. Това беше нейното време и смяташе да го прекара, както желаеше. Беше планирала да му се обади по-късно и й се струваше, че ако го направи сега, ще си развали целия ден. И освен това какво щеше да му каже? Как щеше да му обясни закъснението си? Късна вечеря и след това разходка? Може би. Или е ходила на кино? Или…
— Мис?
„Вече е почти обяд“, мислеше си Ели. Къде ли беше той сега? Вероятно в кантората си… Не. По-скоро беше в съда. И в този момент изведнъж почувства облекчение, сякаш от плещите й падна тежък товар. Беше абсолютно невъзможно да разговаря с него сега, дори и да искаше. Реакцията й я изненада. Не беше редно да се държи по този начин и все пак това не я тревожеше. Погледна часовника си.
— Наистина ли е почти дванайсет? — попита тя.
Хотелският служител кимна, поглеждайки към часовника на стената.
— Да, всъщност е дванайсет без петнайсет.
— За съжаление — каза Ели, — той е в съда сега и няма да мога да го открия. Ако се обади отново, бихте ли му казали, че съм на пазар и че ще опитам да се свържа с него по-късно?
— Разбира се — отвърна мъжът с готовност, но тя забеляза неизречения въпрос в очите му: Но къде бяхте миналата нощ? Той знаеше много добре кога точно се е прибрала. И Ели беше сигурна, че според него този час бе твърде късен за самотна жена в малък град.
— Благодаря ви — каза тя, усмихната. — Задължена съм ви.
Две минути по-късно Ели беше в колата си и караше към Ной, предвкусвайки деня и без да се тревожи особено за пропуснатите обаждания. Вчера може би щеше да е различно, макар и да не знаеше защо.
Докато минаваше по подвижния мост, четири минути след като бе излязла от хотела, Лон се обади от съда.
Бягаща вода
Ной седеше в очакване на люлеещия се стол и пиеше подсладен чай, когато най-накрая чу звука на двигател. Заобиколи отпред и видя колата да спира на същото място под дъба, както и вчера. Клем излая за поздрав, въртейки опашка близо до вратата на колата и той видя Ели да му маха отвътре.
Сетне тя слезе, потупа по главата Клем и се обърна усмихната към Ной, който се приближаваше към нея. Ели изглеждаше по-отпусната днес, по-уверена, и той още веднъж изживя шока, че я вижда. Но днес беше по-различно от вчера. В душата му се бяха събудили нови чувства, а не просто спомени. Най-малкото беше по-силно привлечен от нея и изпитваше лека неловкост в нейно присъствие.
Ели също вървеше към него, носейки малка чанта в ръката си. За негова изненада тя го целуна нежно по бузата, задържайки свободната си ръка до кръста му, след като се отдръпна.
— Здравей — каза Ели с весели пламъчета в очите си. — Къде е моята изненада?
Ной се поотпусна малко и благодари на бога за това.
— А няма ли да чуя поне „Добър ден“ или „Как спа?“ — попита той.
Тя се усмихна. Търпението в никакъв случай не беше една от нейните добродетели.
— Добре. Добър ден? Как спа? И къде е моята изненада?
Той се засмя и отговори след кратка пауза:
— Ели, имам лоши новини за теб.
— Какви?
— Смятах да те заведа на едно място, но с тези облаци, които се задават, не съм сигурен, че трябва да ходим.
— Защо?
— Заради бурята. Ще бъдем на открито и може да се измокрим. И освен това ще има светкавици.
— Но още не е заваляло. Колко далече е мястото?
— На около миля, нагоре по реката.
Тя се поколеба за секунда, оглеждайки небето. Когато заговори, гласът й прозвуча решително:
— Тогава отиваме. Не ме е грижа дали ще вали!
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
Ной погледна отново към облаците, които видимо се приближаваха.
— Тогава по-добре да тръгваме веднага — каза той. — Да ти взема ли чантата?
Тя кимна и му я подаде. Ной я внесе вътре и я сложи на един стол във всекидневната. Сетне взе един хляб, пъхна го в друга чанта и излезе от къщата.
Двамата тръгнаха към кануто. Ели вървеше до него, малко по-близо отколкото вчера.
— Къде точно е това място?
— Ще видиш.
— Няма ли поне да ми загатнеш?
— Е добре — каза той. — Помниш ли, когато изтеглихме кануто на брега и посрещнахме изгрева на слънцето?
— Мислех си за това тази сутрин. Спомням си, че едва не се разплаках.
— В сравнение с това, което ще видиш днес, онази сутрин ще ти се стори обикновена.
— Значи ще бъде нещо прекрасно.
Ной направи няколко крачки, преди да отговори.
— Също толкова прекрасно, колкото теб — каза той накрая и като че ли искаше да добави още нещо, но не го направи. Ели се усмихна леко и погледна настрани, чувствайки върху лицето си вятъра, който се беше усилил.
Скоро стигнаха пристана. Ной хвърли чантата в кануто, провери дали всичко е готово и го спусна във водата.
— Аз мога ли да помогна с нещо?
— Не, просто влез вътре.
След като тя седна, той бутна лодката във водата, задържайки я близо до пристана. Сетне скочи ловко вътре, балансирайки, така че да не се преобърне. Ели беше впечатлена от сръчността му, знаейки, че онова, което беше направил с такава лекота, беше по-трудно, отколкото изглеждаше.
Тя седна на предното място с лице към Ной. Започвайки да гребе, той й спомена, че обърната назад ще пропусне гледките, които щяха да се откриват, но тя поклати глава и му каза, че така й е добре.
И наистина беше така.
Ако обърнеше глава, тя можеше да види всичко, което искаше да види, но най-много от всичко искаше да вижда Ной. На него бе дошла да се любува тя, а не на реката. Горните копчета на ризата му бяха разкопчани и мускулите на гърдите му се свиваха при всеки удар на греблото. Ръкавите му бяха навити, откривайки силните му и красиво изваяни ръце.
„Изяществото на природата“, мислеше си Ели. Имаше нещо почти артистично в движенията му, когато гребеше. Нещо естествено, сякаш водата беше негова стихия и връзката му с нея идваше от неговите безименни предци от минатото. Докато го наблюдаваше, тя се опита да си представи някогашните изследователи, които първи бяха открили тези земи.
Не се сещаше за друг мъж, който дори и бегло да прилича на него. Той беше сложен и в много отношения дори противоречив, и въпреки това близък и понятен — странна, вълнуваща комбинация. На пръв поглед беше обикновено момче от малък град, което наскоро се беше върнало от войната, и вероятно
