— Ти си най-прекрасното нещо в живота ми.
— О… Ной — казва тя със сълзи в очите си. — Аз също те обичам.
Ако всичко можеше да свърши така, щях да бъда най-щастливият човек на света, но това няма да се сбъдне, защото вече виждам, че погледът на Ели става все по-тревожен.
— Какво има? — питам аз.
— Толкова се страхувам — отвръща тя тихо. — Толкова се страхувам, че отново ще те забравя. Това не е честно… Просто не мога да преживея това отново.
Гласът й е задавен от вълнение, но аз не намирам какво да й кажа. Знам, че вечерта е към края си, и че не мога да направя нищо, за да спра неизбежното. В това съм безпомощен. Най-накрая й казвам:
— Никога няма да те изоставя. Онова, което имаме, е завинаги.
Ели знае, че това е всичко, което мога да сторя, защото никой от нас не иска празни обещания. Но от начина, по който ме гледа, разбирам, че тя не иска още чудото да свърши и умът й отново да потъне в тъмната бездна на забравата.
Щурците пеят в нощта и ние започваме да се храним. И двамата не сме гладни, но аз се старая да ям с апетит, за да й дам добър пример. Ели си взима малки хапки и дъвче дълго, но и това все пак е нещо. Тя изгуби много от теглото си през последните три месеца.
След вечеря ме обзема страх. Знам, че трябва да съм щастлив, защото тази вечер е доказателство, че любовта ни е още жива, но в същото време съзнавам, че всичко скоро ще свърши. Слънцето отдавна е залязло и онзи враг, който крадеше паметта на Ели, всеки миг щеше да се появи и аз нямаше как да го спра. Затова се взирам в нея и се наслаждавам на последните секунди, през които сме заедно.
Засега всичко е нормално.
Часовникът тиктака.
Все още не се случва нищо.
Аз взимам ръката й и я задържам.
Нищо.
Чувствам я как трепери и шепна утешителни думи в ухото й. Нищо.
Казвам й за последен път тази вечер, че я обичам. И крадецът идва.
Винаги се изненадвам колко бързо се случва. Дори сега, след всичкото това време. Докато ме държи за ръката, тя започва бързо да премигва и да поклаща глава. После се извръща към ъгъла на стаята и дълго време се взира в нещо. На лицето й е изписана тревога.
„
Но всичко отново е напразно.
— Тези човечета — казва тя накрая, сочейки с ръка. — Те ме гледат. Моля те, накарай ги да спрат.
Гномовете.
Светът се завърта около мен и ми прималява. Дишането ми спира за миг и сетне започва отново, този път по-учестено. Устата ми пресъхва и чувствам как сърцето ми се блъска в гърдите ми. „Това е краят!“, казвам си аз и наистина е така. Мракът вече е дошъл. Това е вечерната дезориентация, един от симптомите на болестта на Алцхаймер, от която страда жена ми, и моят най-голям кошмар. Когато дойде той, си отива тя, и в такива случаи се питам дали изобщо някога ще се върне при мен.
— Там няма никой, Ели — казвам аз, опитвайки се да предотвратя неизбежното. Тя не ми вярва.
— Те се взират в мен.
— Не — шепна аз, поклащайки глава.
— Не ги ли виждате?
— Не — казвам аз и тя се замисля за момент.
— Но те са ето там — настоява Ели, отблъсквайки ме. — И се взират в мен!
Сетне започва да си мърмори нещо под нос и когато се опитвам да я успокоя, тя трепва и ме поглежда с широко отворени очи.
— Кой сте вие? — изкрещява Ели, изплашена и пребледняла. — Какво правите тук? — Страхът в нея расте, но аз мълча, защото не мога да направя нищо. Тя отстъпва назад, вдигнала ръце, сякаш за да се защити от мен, и сетне изрича думите, които се забиват най-дълбоко в сърцето ми: — Махайте се! Стойте далеч от мен! — След това започва да отблъсква гномовете, ужасена и вече забравила за присъствието ми.
Ставам и тръгвам към леглото. Чувствам се отслабнал, едва влача краката си и усещам някаква странна болка встрани над хълбока си. Не знам откъде идва. Известно време се опитвам да натисна копчето, за да повикам сестрите, пръстите ми са като вкочанени и пулсират, но най-накрая успявам. Знам, че скоро ще бъдат тук. И докато ги чакам, аз наблюдавам моята съпруга.
Минават десет… двайсет… трийсет секунди. Продължавам да се взирам в нея, припомняйки си миговете, които току-що споделихме. Но тя не отвръща на погледа ми и в ума ми изплува картината как се бори с невидимите си врагове.
Сядам на леглото, измъчван от остра болка в гърба, посягам към тетрадката и се разплаквам. Ели не забелязва това. Когато е така, тя не забелязва нищо.
Няколко страници падат на пода и аз се навеждам да ги взема. Толкова съм уморен! И сякаш изведнъж съм останал сам. А когато сестрите идват, те виждат двама души, които трябва да успокоят. Една жена, която трепери от страх заради демоните в ума си, и един старец, който я обича повече от всичко на света, и плаче тихо от безсилие в ъгъла, закрил лицето си с ръце.
Прекарвам остатъка от вечерта сам в стаята. Вратата ми е леко отворена и виждам как хората вървят по коридора — някои познати, други непознати. Ако се заслушам, успявам да чуя, че говорят за своите семейства, работа, разходки в парка. Съвсем обикновени разговори, нищо повече, но аз осъзнавам, че им завиждам за лекотата, с която общуват помежду си. Знам, че завистта е смъртен грях, но понякога не успявам да се преборя с него.
Д-р Барнуел също е тук и говори с една от сестрите, а аз се питам кой ли е толкова зле, че докторът още да не си е отишъл. Той работи прекалено много. „Прекарвай повече време със семейството си — посъветвах го аз веднъж. — Те няма да бъдат винаги около теб.“ Но като че ли не ме слуша. Лекарят бил длъжен да се грижи за пациентите си, обясни ми той, и да се отзовава всеки път, когато бъде повикан. Просто нямал избор. Но това го поставя в много сложно положение, защото д-р Барнуел иска да бъде изцяло отдаден на пациентите си и едновременно с това изцяло отдаден на семейството си. Очевидно е, че това не е по силите му, просто защото няма на разположение достатъчно часове, но той още не е разбрал това. Докато гласът му заглъхва по коридора, аз се питам кое все пак ще избере накрая — семейството или работата си. Или може би, за съжаление, ще дочака момента, когато някой друг ще направи този избор вместо него.
Сядам до прозореца на един удобен стол и си мисля за днешния ден. Той беше и прекрасен, и мъчителен, и щастлив, и тъжен. Противоположните чувства, които се борят в душата ми, не ми дават да заспя до късно. Тази вечер не чета на никого. Просто не бих могъл, защото ще се разплача над книгата. Хората започват да се прибират по стаите си и коридорите постепенно опустяват. Към единайсет чувам познати стъпки, които по някаква причина очаквах.
Д-р Барнуел надниква в стаята ми.
— Забелязах, че в стаята ви свети. Имате ли нещо против да вляза.
— Не — отвръщам аз, поклащайки глава.
Той влиза и оглежда стаята, преди да седне на няколко стъпки от мен.
— Чух, че сте прекарали хубав ден с Ели — казва докторът, усмихнат. Той е заинтригуван от отношенията между нас. Не знам дали интересът му е чисто професионален.
— Може да се каже — съгласявам се аз.
Той накланя леко глава и се взира в мен, озадачен от отговора ми.
— Добре ли сте, Ной? Изглеждате малко потиснат.
— Добре съм. Просто съм уморен.
