— Е поздравления — продума той накрая, питайки се доколко е прозвучал искрено. — Кога е големият ден?
— След три седмици. Лон иска годежът да е през ноември?
— Лон?
— Лон Хамънд Младши, моят годеник.
Ной кимна, без да е изненадан. Хамъндови бяха една от най-могъщите и влиятелни фамилии в щата. Бяха направили парите си от памук. За разлика от смъртта на баща му, тази на Лон Хамънд Старши се появи на първите страници на вестниците.
— Името ми е познато. Баща му беше истински магнат. А Лон пое ли семейния бизнес?
Тя поклати глава.
— Не, той е адвокат. Има своя кантора в центъра на града.
— С име като неговото сигурно е много зает.
— Да. Той работи много.
На Ной му се стори, че е доловил нещо в тона й и зададе следващия си въпрос механично:
— Държи ли се добре с теб?
Тя не му отговори веднага, сякаш се замисляше над този въпрос за първи път.
— Да. Той е добър човек, Ной. Ти би го харесал.
Гласът й прозвуча някак неискрено, когато отговори, или поне така му се стори. А може би просто така му се искаше.
— Как е баща ти? — попита тя.
Ной направи няколко крачки, преди да отговори.
— Почина по-рано тази година, скоро след като се върнах.
— Съжалявам — каза тя тихо, знаейки колко много означаваше той за Ной.
Той кимна и известно време двамата вървяха в мълчание.
На върха на хълма Ели спря и се загледа в стария дъб в далечината, зад който слънцето пламтеше в оранжево. С крайчеца на окото си тя усещаше погледа му върху себе си.
— Имаме много спомени там, а, Ели?
Тя се усмихна.
— Знам. Видях го, когато идвах. Помниш ли деня, който прекарахме под него?
— Да — отговори той кратко.
— Мислиш ли понякога за това?
— Понякога, да — отвърна той. — Обикновено, когато работя в близост до него. Сега той е в моето имение?
— Купил си този участък?
— Просто не можех да си представя, че някой ден ще направят от него кухненски шкафове.
Тя се засмя тихо, чувствайки се някак странно трогната от това, което бе научила.
— Още ли четеш поезия?
Той кимна.
— Да. Никога не съм преставал. Предполагам, че това е в кръвта ми.
— Знаеш ли, че ти си единственият поет, когото съм срещала?
— Аз не съм поет. Чета поезия, но не пиша стихове. Само съм опитвал.
— И въпреки това си поет, Ной Тейлър Калхун. — Гласът й стана нежен. — Аз често си спомням за тогава. Това беше първият път, когато някой ми е чел поезия. А всъщност, и последният.
Думите й извикаха в умовете им хиляди спомени, докато вървяха бавно към къщата по една друга пътечка, която минаваше близо до пристана. Слънцето се спусна още по-ниско и небето стана пурпурно, когато Ной попита:
— За колко време си тук?
— Не знам. Не за дълго. Може би до утре или до другиден.
— Годеникът ти по работа ли е тук?
Тя поклати глава.
— Не, той остана в Роли.
Ной повдигна вежди:
— А знае ли, че си тук?
Ели поклати глава отново и не отговори веднага:
— Не. Казах му, че отивам да обиколя антикварните магазини. Той не би разбрал идването ми тук.
Ной беше леко изненадан от отговора й. Едно беше да посетиш някой познат, а съвсем друго да скриеш истината от годеника си.
— Не беше нужно да идваш тук, за да ми кажеш, че си сгодена. Можеше да ми пишеш или дори да ми се обадиш по телефона.
— Знам. Но по някаква причина се чувствах длъжна да го направя лично.
— Защо?
Ели се поколеба.
— Не знам… — Гласът й постепенно заглъхна и начинът, по който беше произнесла думите, го накара да й повярва. Чакълът хрущеше под краката им, докато вървяха в мълчание. Сетне той попита:
— Ели, ти обичаш ли го?
— Да, обичам го — отговори тя бързо.
От думите й го заболя, но отново му се стори, че в тона й имаше нещо особено, сякаш сама се опитваше да се убеди в това. Ной спря и нежно хвана раменете й, за да я накара да го погледне. Гаснещата слънчева светлина се отразяваше в очите й, когато заговори:
— Ако си щастлива, Ели, и го обичаш, няма да се опитвам да те спирам да се върнеш при него. Но ако имаш и най-малки съмнения, тогава не го прави. Това не е нещо, което човек прави, ако не го иска с цялото си сърце.
— Вече съм взела решение, Ной.
Той се вгледа в нея за кратко, питайки се дали да й вярва. Сетне кимна и двамата продължиха да вървят. Малко по-късно Ной каза:
— Не правя нещата лесни за теб, нали?
Тя се усмихна едва-едва.
— Всичко е наред. Не мога да те виня за нищо.
— И все пак ми прости.
— Няма защо. Няма какво да ти прощавам. Аз съм тази, която трябва да се извини. Може би трябваше да ти пиша.
Той поклати глава.
— Ако трябва да бъда честен, радвам се, че дойде. Въпреки всичко. Толкова е хубаво да те видя отново.
— Благодаря ти, Ной.
— Мислиш ли, че е възможно да започнем отново?
Тя го погледна в недоумение.
— Ти беше най-добрият приятел, който съм имал, Ели. Аз все още бих искал да бъдем приятели, въпреки че си сгодена, пък било то и само за няколко дни. Какво ще кажеш да опитаме?
Ели се замисли над думите му. Да замине или да остане? И реши, че щом той знае за годежа й, вероятно всичко е наред. Или поне няма нищо неприлично. Тя се усмихна леко и кимна.
— Да опитаме.
— Добре. Искаш ли да обядваме заедно? Знам едно място, където сервират най-вкусните раци в града.
— Звучи чудесно. И къде е то?
— В моята къща. Заложил съм капани още преди седмица и преди няколко дни видях, че са се хванали няколко добри екземпляра. Имаш ли някакви възражения?
— Никакви.
Ной се усмихна и посочи с палец през рамото си.
