Сред тайните на тъмни векове,с търпение велико прикован,забил в лазура поглед замечтан,стои Везувий и в гърди ковезаканата на гневен великан.И призори по каменната гръд,по голите замислени скали,надвисват сини есенни мъгли,като души, залутани без път,и с тях скръбта си бурна той дели.А в черни нощи блесне ли Помпейс безумни и разгулни празненства,Везувий дигне троснато глава,в гърди му гневен трепет се разлей,но стихне той след миг и занемей!Отронят само каменни гърдивъздишка глуха в тягостната нощи ехото на страшната й мощв празнуващите зали се вестисмеха и оргиите да смути.А сред оргии безумнитъне празничният гради всенощно в зали шумниблика вино и разврат.Мраморните колонадизнаят всеки тъмен гряхи безстидните насладисякаш сплитат се по тях.Вечер в пясъчни аренигладиаторският мечвърху братята рожденишепне смъртоносна реч.И тълпите са честити,щом настръхналия лъвжаждата си с кръв насити —с топла человешка кръв.Но по белите туникичерен знак е начертан —над тълпите многоликидебне огнен великан.И ето веднъж великана настръхнаи мълния блесна по гневния лик;студена струя от смущение лъхнаи трепнаха залите в ужас велик.И с грохот страхотен Везувий разтресемогъщите стави на каменен стани трепетът странен за миг се понесеот сграда на сграда кат гост непризван.„Везувий, Везувий!“ — ведно възридахасмутени и бледи мъже и жени.„Везувий, Везувий!“ И смъртна уплахасърцата безгрижни за миг вледени.Настръхнал в своята велика злоба,Везувий — в пурпур озарен,разкъсал свойта пламнала утроба,разлива огнената си прокобаи тътне в своя гняв свещен:„На своите плещи търпях с годинипозорен гнет и скверен смях,вий, синове на прашните долини,в разврат посред уханните градинипразнувахте вседневния си грях.На празненства и оргии безстиднине стихваше стаканен звън;жреци, девици и патриции видниосмиваха с делата си обиднипривидния ми вечен сън.