А навън мъглата гъста тегне, влачи своя плащ злокобно сив, и всуе се мъчи да пробегне остър писък на локомотив. Мяркат се незнайни силуети, идат странни — странни гинат пак: електричен наниз морно свети, през завесите от черен мрак. И в мъглата жълтопепелява, в нейното зловещо празненство, броди тежко, неспокойно плава някакво задгробно същество. Той е — слепия старик се връща, с него натоварено дете, потопени в хаоса намръщен, бавно, бавно се разтапят те. Братя мои, бедни мои братя — пленници на орис вечна, зла — ледно тегне и души мъглата, — на живота сивата мъгла. Тежък звън като в сън надалеч прозвъни. Полунощ ли е пак? В уморения мрак като копия златни пламтят светлини и се губят по белия сняг. Струят се без ред бледожълти петна от прозореца в скреж, и — разкъсващ, зловещ — през стъклата процежда се плач на жена, и горят и трептят свещ до свещ. Сред стаята ковчег положен, в ковчега — моминско лице, и жълти старчески ръце у дъсченото черно ложе. Проточено ридай старуха, нарежда горестни слова, в миг потреперва и едва сподавя кашлицата суха. Неясно по-стените голи — пробягват сенките завчас; пред мъничък иконостас детенце дрипаво се моли. В прозореца свещите бледни целуват ледени цветя, и, в свойта кратка красота, цветята се топят безследно… И пак край смълчаните хижи вървя в бледосиня мъгла и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. Като че злорадствени песни напяват незнайни беди, и трепнат, угаснат и блеснат над затвора двете звезди. А спрели за миг до фенеря, чувалчета снели от гръб, стоят две деца и треперят и дреме в очите им скръб. И сякаш потрошена слюда, снежинки край тях се въртят; и в някаква смътна почуда децата с очи ги ловят. А бликат снежинки сребристи, прелитат, блестят кат кристал, проронват се бели и чисти и в локвите стават на кал.
