Явилият се пред нас призрак, с глас, подобен на замиращ спомен, ни даде ключа към разчитането на загадъчния надпис. Получили онова, което желаехме, ние не го попитахме за нищо друго и му помогнахме да се завърне в царството на вечния сън и забвението.
Разшифровахме написаното върху плочката и научихме, че в нея се съдържа заклинание, използвано от вещерите на Змийските хора. За нас остана неизвестна целта му, както и това какво същество трябва да се яви в отговор на извършения обред. Освен това нямахме и най-малка представа за средствата, чрез които можеше да се върне обратно създанието, дошло при нас от мрачната бездна.
Ликуването на Авикт, породено от узнаването на нещо, неизвестно на хората преди, беше неописуемо. Стараех се да го разубедя, но напразно — той беше решил да изпробва заклинанието, убеждавайки ме, че откритието ни в никакъв случай не е случайно. Авикт смяташе, че то е предопределено от съдбата. Той сякаш изобщо не се замисляше за опасностите, на които можехме да се подложим, извиквайки към живот създание, произходът и свойствата, на което ни бяха напълно неизвестни, а отпращането му обратно там, откъдето е дошло — невъзможно.
— Нито веднъж през всички тези години, които съм посветил на магьосничеството и заклинанията — ми говореше той — не съм призовавал бог, дявол, демон или покойник, когото да не мога да подчиня на властта си и да отпратя обратно по свое собствено желание. Затова ми е противна самата мисъл за това, че Змийските хора, колкото и да са били изкусни в некромантията, са могли да властват над някакви духове и сили, пред които моите заклинания биха били безпомощни.
И така, признавайки властта на учителя, аз се съгласих, макар и не без страх, да му помогна в експеримента. Дочакали благоприятното разположение на звездите и точно определили часа, събрали всички редки вещества и необходими предмети в покоите, където обикновено провеждахме ритуалите, ние пристъпихме към осъществяването на нашия съдбовен експеримент. Няма да описвам подробно резките свистящи звуци на заклинанието, недостъпни за устата на онези, които не принадлежат към Змийските хора, и съставляващи основната част на обреда; ще премълча и за това какви съставки използвахме и какви бяха нашите действия. Ще кажа само едно: към края на ритуала начертахме с прясна кръв от гълъб триъгълник на мраморния под. После застанахме във вътрешността му, като преди това повдигнахме рамката на неголемия прозорец, така че онова, което трябваше да ни се яви, да влезе оттам. Авикт стоеше в единия ъгъл, аз в другия, а в третия се намираше тъмнокафявата мумия на един воин атлант, нявга носил името Ойгос. Двамата с Авикт държахме между пръстите си тънки, бавно разтапящи се лоени свещи, направени от мас на мъртъвци, докато в разтворените протегнати длани на Ойгос като че ли в плитки кандила, горяха талк и азбест, разпалени по познат единствено на нас способ. Когато свещите запламтяха и зазвучаха заклинанията, морето се успокои, вятърът утихна и като че ли всичко наоколо замря в очакване на неведомия гост. До триъгълника нарисувахме елипса, съставена от безконечно повтарящите се, вплетени един в друг дванайсет знака на Оумор, понеже само там можехме да намерим убежище, в случай, че извиканият от нас дух проявеше враждебност или пък откажеше да ни се подчини. Когато зловонните свещи догоряха, а талкът и азбестът се превърнаха в пепел върху разядените длани на мумията, Авикт произнесе ДУМАТА, смисълът, на която оставаше незнаен дори за нас, и Ойгос, оживен от магията и подвластен на волята ни, гръмко, като гробищно ехо, го повтори, след което и аз на свой ред произнесох същата ДУМА.
Трижди произнесе тази ДУМА всеки от нас, и дълго след това ние стояхме неподвижни, напрегнали зрението си до краен предел и напразно ослушвайки се в тишината, нарушавана единствено от тихото горене на светилниците. Дори в магическите огледала, разположени така изкусно, че да отразяват всичко в залата, което би се оказало недостъпно за човешкия взор, нямаше и следа от някакво изображение.
Изморени от дългото очакване, ние решихме, че заклинанията ни не са успели да постигнат желаната цел. Длъжен съм да кажа, че изпитах тайно облекчение. Заехме се да разпитваме мумията на Ойгос — дали е усетил присъствието на нещо чуждо, понеже мъртвите са по-чувствителни от живите — и мумията, получила дара на речта благодарение на изкуството на некромантията, отговори отрицателно.
— Наистина — промълви Авикт — да се гадае повече е безполезно. Вероятно или неправилно сме разчели надписа, или не сме успели точно да подберем предметите, необходими за успешното извършване на опита, или сме произнесли заклинанието неправилно.
А би могло да е станало и така: съществото, което е трябвало да се яви пред нас, е престанало да съществува или свойствата му дотолкова са се изменили, че всички ритуали сега са безполезни.
С облекчение се съгласих с него, надявайки се, че сега всичко ще приключи.
Дните потекоха, както преди; морето, настъпвайки в часа на прилива, с яростен рев стоварваше своите бели пенести талази върху стръмните канари, а ветровете беснееха край нас, виейки в нестихващия си гняв. Погълнат изцяло от новите опити и магически ритуали, аз почти бях забравил за нашия неуспех и бях уверен, че и Авикт е сторил същото.
Сякаш всичко си вървеше по старому и нищо не застрашаваше спокойствието ни, нито ни вълнуваше. Съставяйки хороскопи, ние не откривахме в тях нищо неблагоприятно, както и никакви знаци не предвещаваха надвисването на сянката на бедата. И подвластните нам духове, колкото и ужасяващи да изглеждаха за взора на обикновените хора, се покоряваха напълно на нас — техните повелители.
Веднъж, в един ясен летен ден, ние, както обикновено, се разхождахме по мраморната тераса сред люлеещите се клони на дърветата, които хвърляха над нас причудливи сенки. По време на разговора нещо изведнъж прикова вниманието ми. Вгледах се в послушно следващите ни сенки — моята и тази на учителя — и забелязах странно тъмно петно между тях. Да, именно тъмно петно, а не кедрова сянка. Бях много учуден и даже се уплаших, но не казах нищо на Авикт, а продължих внимателно да наблюдавам този феномен през цялата разходка.
Веднага ми се наби в очите, че петното-сянка упорито преследва сянката на моя учител, намирайки се на едно и също разстояние от нея през цялото време. Тя не трептеше под поривите на вятъра, движеше се бавно и като че ли течеше, подобна на гъста тежка гной. Тя нямаше цвят, познат на човешкото око — това беше цветът на разложението, но по-тъмен дори от самата смърт, и формата й също беше чудовищна. Сякаш онова, което я хвърляше, се движеше изправено като човешко същество, но имаше плоска правоъгълна глава и дълго, извиващо се тяло като на създание, което е привикнало не да ходи, а да пълзи.
Авикт не я забеляза, а аз се боях да заговоря пръв за нея, макар и да си мислех, че подобно необичайно нещо не би трябвало да съпровожда учителя ми. Приближих се до него, опитвайки се да настъпя или по някакъв начин да се докосна до невидимото създание, хвърлящо тази странна сянка. Всичките ми опити обаче се оказаха напразни.
В обичайното време се прибрахме в покоите, минавайки по спираловидната стълба при портала, от двете страни, на която стояха огромни каменни химери. Забелязах, че странното петно не изостава от сянката на Авикт. Дори в тъмните проходи, където не проникваше никаква слънчева светлина и изобщо не можеше да има сенки, аз с ужас открих, че отвратителното петно, приличащо по цвят на остатъците от черен, полуразложен труп, продължава да следва по петите моя учител, сякаш заменяйки неговата изчезнала в полумрака обичайна сянка. То не се отлепи от Авикт през целия ден, прилепнало като проказа към прокажен, и ни придружаваше и на масата, където ни прислужваха призраци, и в пазените от мумии покои, където се съхраняваха нашите записки и древни ръкописи. Учителят обаче не забелязваше своя постоянен спътник, а аз продължавах да мълча, надявайки се, че по някое време неканеният гост ще си отиде така незабелязано, както се бе появил.
В полунощ, когато стояхме заедно край сребърните светилници, изучавайки написаните с кръв руни от Хиперборея, аз видях, че петното се е придвижило още по-близо до сянката на Авикт. То сякаш излъчваше зловонни гробищни миазми и зараза, по-гнусна от язвите на прокажен. Тогава не издържах и изкрещях, изпълнен с ужас и отвращение. Авикт ме изгледа въпросително и аз му разказах всичко.
Най-накрая забелязал сянката, той съсредоточено я разгледа, а лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, не изразяваше нито страх, нито отвращение.
— Това е тайна, недостъпна за моя разум и превъзхождаща знанията ми — промълви накрая той. — Никога досега не ми се е явявала някаква сянка, освен по мое собствено желание. Предполагам, че тази е същото създание или, може би, само отражение на това създание, което се е явило, макар и със закъснение, в отговор на заклинанието на Змийските хора, което ние сметнахме за безплодно и безсмислено. Затова мисля, че трябва да поговорим с тази сянка по достъпен нам начин.
