Задръстването

няколкото крачки, делящи го от димящия, вонящ ауспух на „Мицубиши“-то. Напредваха, действително малко, но все пак достатъчно, за да се обнадеждят. „Поне е нещо, прошавваме…“ — помисли си Стаки. Иначе можеше и да си остане с обидното разочарование да минава още веднъж от първа на мъртво положение, крачна, после ръчна спирачка и отново стоп, стоп, сякаш бе настанал краят на света.

— Ченге! Ченге! — развика се Мич и забоде показалец от другата страна на прозореца. Наистина бе полицай, явно от пътна помощ, макар по дрехите му да не личаха отличителни знаци. Стаки блъсна вратичката и буквално сграбчи ръката на униформения. Полицаят отговори на дръпването му като отстъпи две крачки и го изгледа почти със съжаление.

— Направете нещо! — замоли се Стаки. — Измъкнете ни оттук! Какво е това задръстване, дяволите да го вземат? Как ще се оправим?

— Невъзможно е да се оправите! — сухо му отвърна ченгето. — Няма никакъв начин да се измъкнете! Никъде не можете да отидете, приятел! Ще се наложи да останете тука!

— Тогава ще оставим колата и тръгваме пеш, щом се налага! Повече не можем да чакаме! Хич не ми пука за скапаната кола! Ние трябва да продължим, имаме среща!

— И дума да не става! Никой не може и няма право да напуска пътя, дори и пеша! Нали не желаете да оставяте трупове по магистралата?

Полицаят се взря в лъсналото от пот лице на Стаки. Загледа го втренчено, после бегла усмивчица се изписа на устните му.

— О, да, сега разбирам! Не сте тукашни, нови сте, нали? Идвате за първи път по тия места, доколкото схващам?

— Какви нови, какви места? Какви ги говорите?

— Никога не съм ви виждал в Задръстването. Отпуснете се, драги, всичко ще се оправи! Може би просто още не сте свикнали!

— Но докога ще чакаме? С какво толкова трябва да свикваме? Ние нямаме никакво време!

Стаки почти проплака, гласът му бе станал дрезгав.

— Според вас, много ли още ще се бавим? Докога, в края на краищата, ще продължи всичкото това?

— Въпросът ви е, меко казано, глупав!

Ченгето явно му се присмиваше, а Стаки не можеше да разбере защо.

— Ще продължи вечно, естествено. Това тук е Пътят на Вечността, приятел! Къде си мислиш, че се намирате!

Той забоде пръст в гърдите на Стаки.

— Хайде, не ме карайте сега да се връщам обратно в тунела, кажете ми истината… Всичко стана заради вашата катастрофа, нали?

— Катастрофа ли? — Беше ред на Мич да се изстреля вън от колата. — Каква катастрофа? Какви ги плещи тоя?

— Катастрофата, която направихте в тунела!

Ченгето махна неопределено с ръка към хоризонта. Странно, до този момент не бяха забелязали белите му ръкавици.

— Заради вашата катастрофа се появиха всичките тия несретници. Не се опитвайте да скриете истината, те са рожба на вашето пъклено дело! И ако не си мислите, че се намирате в Ада, то какво бихте казали за това невероятно задръстване по магистралата?

— Катастрофа, Божичко! Катастрофа! — Мич вече действително се побъркваше. Хванал главата си с ръце, той отново се вмъкна в колата. Стаки се настани зад волана до него.

— Затвори си устата и млъкни! — не издържа той, но гласът му се давеше в хрипове. Натисна педала, за да отскочи с още няколко сантиметра по пътя напред. — Ще се измъкнем, Мич! Ще се измъкнем, ще видиш! Господ да ни е на помощ!

Но когато джипът за пореден път се отмести с още няколко сантиметра, той вече беше разбрал, че искаше прекалено много, че бе станало прекалено късно за каквото и да било.

,

Информация за текста

© Хенри Слесар

© 2002 Любомир Найденов, превод от английски

Henry Slesar

Източник: Преводачът

Публикация:

Сборник „Странни светове“ (разкази)

Съставителство и превод: Любомир Найденов

Издателство „Офир“, 2002, Бургас

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/5523)

Последна редакция: 2008-03-21 16:22:18