все повече кипящ метал, изсушаваше последната останала влага в телата ни. Вече губех усещането за реалност. Понякога поглеждах ръката си и виждах само голи кости. Камъните под краката внезапно омекваха. Затъвах до колене и се изтръгвах за следващата крачка. По време на почивките идвах на себе си. Накрая реших — стига!
Облегнат на един удобен камък, дълго заобяснявах на Диас, че за мен не е от значение дали ще умра тук, или сто метра по-близо до океана…
— Нямам сили да те уговарям, Хорхе — Диас лежеше по гръб, закрил очи с лакът. — Може да си прав. Но аз ще продължа. Извинявай, но не мога да не продължа!
— Казах ти, оставам тук. Добре, че можеш още — насекомите са по-издръжливи от хората, нали?
— Не е работата в насекомите. Просто не мога да спра, докато още има някаква възможност…
— Разбирам. Дано успееш!
Наведох се напред, за да може да се опре на рамото ми. Изправи се, постоя малко, олюлявайки се. После тръгна. Дълго гледах мяркащата се между скалите фигура. Докато светът бавно започна да се завърта около оста на погледа ми.
Беше хубаво. Мека и прохладна мъгла… От яркосиньото небе заваля дъжд, капките разбиваха светлината и във въздуха бавно се премятаха късове кристално стъкло. Слънчев дъжд — пееше Чжи-Юн, слизайки по безкрайния склон; в подножието на хълма огнепръскачки изхвърляха хладни сребристи фонтани, куршумите дружелюбно бръмчаха из въздуха и сянката на хеликоптера вече закриваше слънцето там, където ръката на Висенте се отпускаше с вяла милувка върху прашната земя…
XI.
Хорхе, амиго, та ти си в болница! Значи, жив?
Жив си, Хорхе. За съжаление. Виждаш нормално, чувстваш… болката. Реанимационна система… кардиовизор… електронни стимулатори… Мадре де диос, къде съм попаднал? Такива неща има само в столицата, и то не в коя да е болница, а… Да, ясно е защо си жив. И не е трудно да се досетиш как е станало.
Лейтенант Маркес? Впрочем, кой друг би могъл да бъде? Как разбрахте, че съм се събудил, лейтенант? Впрочем, ясно е, тук всеки болен е под контрол.
— Радвам се да ви видя, сеньор Родригес.
Не мога да кажа, че чувствата ни са взаимни, Маркес… Ще ме извините, още не съм в състояние да говоря. Говорете вие, лейтенант.
— Няма да ви безпокоя дълго. Чувате ме, нали? Разбирате ме?
Да, да, лейтенант, разбирам ви… по дяволите вашата слънчева физиономия! Ето, притварям очи в знак че ви разбирам — щастлив ли сте?
— Сеньор Родригес, не можете да си представите колко се радвам, че с вас всичко е наред! Казаха ми, че вече няма опасност… Имам много малко време, сеньор Родригес, предупредиха ме да не ви безпокоя. Разберете ме, с огромно нетърпение чаках да се събудите… Отговорете само, успяхте ли?
Отново притварям очи: Да, лейтенант, успях.
— Не се съмнявах във вас, сеньор Родригес! Приложихме всички усилия да ви спасим. Жалко, че бяхте изгубили пеленгатора, но ние претърсихме половината пустиня и накрая ви открихме под една скала… Имам изненада за вас, Родригес.
Маркес преминава на доверителен шепот:
— Не казвайте на никого, че съм ви съобщил предварително — награден сте със златен кръст за доблест и особени заслуги пред Републиката. Ще ви го връчи лично Президентът-Спасител!
Какво е това свободомислие, Маркес? Следваше да застанете мирно, когато споменахте президента… Е, добре, няма да ви издам, от мен да мине. Само ми се махайте от главата… Ох, най-сетне, мекаго ен диос! Преди да излезе, Маркес се обръща:
— Надявам се, че поне малко сте променили отношението си към мен, Родригес… Всичко хубаво!
Вървете по дяволите, какво ви засяга моето отношение? Нали сте доволен? Сценарият ви приключи успешно, като всеки посредствен сценарий… Впрочем, какво може да се очаква от един възпитаник на Лестър… Поне да бяхте минали двегодишния курс, Маркес.
Сега предстои да си „спомня“ (но, уважаеми сеньори, това е толкова трудно при моето състояние) — подробностите около ликвидацията на враг номер едно. В селището не съм успял, разбира се, видял съм го как той организира бунта, държал речи пред тълпата, преследвал съм го към пропастта (войниците едва не объркали работата), спускане надолу по каменната стена (дано Маркес не я е разглеждал прекалено отблизо!), после в пустинята, кой — кого, накрая Диас е хвърлен в една от бездънните карстови ями, а аз, изтощен от борбата и жаждата, съм пълзял, докато зоркият вертолет… И толкова за един уестърн!
Миа мадре, как Диас е успял да се скрие от вертолета? Помня колко смъртно изморен беше гърбът му, отдалечаващ се между скалите. Гръб на смъртно уморен човек…
Човек?
По дяволите, не съм философ! Мога да си позволя да влагам в думите смисъл, какъвто искам!
Чуваш ли, Хорхе Диас, или както се казваш в същност? Аз, Хорхе Родригес, те приемам в своя род на човеците. Не се стеснявай да ми благодариш, нали сам ми разказваше нещо за великото бъдеще на този род?
Стига тържествени мисли, далеч не всичко е ясно. Възможно ли е Диас наистина да е стигнал океана? Или просто никой не е открил тялото му? Или пък тяхната смърт не е като нашата и… Не, не ми се вярва — поне биологичният му „скафандър“ щеше да остане. Може да не са го намерили. А може и наистина да е стигнал — все пак насекомите са по-издръжливи от хората…
Ще разбера. Всичко ще разбера, само да се изправя на крака. Само да минат всички там церемонии и… разпити, дано издържи моят прекрасно скроен уестърн. Ще бъде солиден изпит — по целия конспект… Когато електронните доносници съобщят някъде там в модерните кабинети, че Хорхе Родригес е в състояние да говори, вратата ще пропусне дружелюбната усмивка на Маркес и… Изпит по социална кибернетика. По коя част, лейтенант, по първа? Съжалявам, аз се готвех по втора. Какво да се прави колега, опитвах се да уча по вашите записки, но след тях в главата ми оставаше пустиня. Наложи се да се консултирам с други преподаватели. Непрофесионални. Никой не обича пустиня в главата си, колега Маркес, най-вече аз. Стига ми онази, която се мъчих да пребродя вчера…
Вчера ли?
В същност да. Именно днес е първият ми ден отвъд пустинята…
Информация за текста
© 2001 Атанас П. Славов
Източник: http://www.fantastika-bg.com (през http://sfbg.us)
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/968]
Последна редакция: 2006-08-06 16:22:25
